Джоан Харис - Бонбонени обувки

Днес обаче съм друга. Двайсет и пет хиляди евро не е малка сума и винаги има вероятност някой да заподозре нещо. Повечето хора не са подозрителни – те не биха забелязали престъплението дори ако се върши под носа им, – но аз не съм стигнала дотук с излишни рискове и знам, че е по-сигурно да не се задържам на едно място.

Затова пътувам с малко багаж – опърпан кожен куфар и лаптоп "Сони", в който се съдържат документи за стотина възможни самоличности – и мога за по-малко от един следобед да се стегна, да почистя и да залича всички следи.

Така изчезна Франсоаз. Изгорих документите ѝ, кореспонденцията, банковите ѝ извлечения, бележките ѝ. Закрих всички сметки на нейно име. Книги, дрехи, мебели и всичко останало занесох в Червен кръст. Няма смисъл да събират прах.

След това имах нужда от нова самоличност. Настаних се в евтин хотел, където платих с кредитната карта на Амели, съблякох дрехите на Ема и отидох на пазар.

Франсоаз беше старомодна, носеше обувки с умерено високи токчета и спретнат кок. Новата ми личност обаче предпочита друг стил. Името ѝ е Зози дьо л'Алба и създава смътно впечатление на чужденка, макар че ще се затрудните да определите откъде е родом. Ослепителна е – пълна противоположност на Франсоаз: носи лъскави шноли в косата си, обича ярките цветове и изрязаните кройки, има слабост към базарите и луксозните магазини и по-скоро би умряла, отколкото да обуе ниски обувки.

Извърших промяната ловко и бързо. Влязох в един магазин като Франсоаз Лавери, със сив костюм и наниз от изкуствени перли. След десет минути излязох друг човек.

Проблемът остава нерешен: къде да отида? Колкото и да се изкушавам, на левия бряг е изключено, макар че, струва ми се, бих могла да изкопча още няколко хиляди от Амели Довил, преди да я изоставя. Разбира се, имам и други източници на средства, без да броя най-последния – мадам Бошан, отговорник по финансовите въпроси на последното ми работно място.

Толкова е лесно да се открие кредитна сметка. Една-две стари сметки за платени комунални услуги, понякога дори стара шофьорска книжка върши работа. А с разрастването на търговията по интернет възможностите се увеличават всеки ден.

Но моите нужди далеч надхвърлят източниците на средства. Ужасявам се от скуката. Трябва ми нещо повече. Размах за способностите ми, приключения, предизвикателство, промяна.

Живот.

И тъкмо това ми поднесе Съдбата сякаш случайно онази ветровита октомврийска утрин в Монмартър, когато погледнах към едно магазинче и видях малката спретната бележка, залепена на вратата:

От доста време не бях идвала тук. Бях забравила колко ми харесва кварталът. Казват, че Монмартър е последното село в Париж, а тази част от хълма е почти пародия на френско селце с множеството кафенета и малките сладкарници, с къщите, боядисани в розово или резеда, с капаците на прозорците и саксиите със здравец по первазите, така преднамерено живописни, сценична миниатюра на подправено очарование, зад което наднича зле прикрито каменно сърце.

Може би точно затова ми харесва. Идеалната обстановка за Зози дьо л'Алба. И попаднах там почти случайно, спрях на едно площадче зад "Сакре Кьор", купих си кафе и кроасан в заведение, наречено "Льо Пти Пенсон", и се настаних на маса на улицата.

Според синя ламаринена табелка, окачена високо на стената, площадът се казваше "Де Фо Монейор". Малко спретнато площадче, подобно на грижливо оправено легло. Кафене, пекарна за палачинки, две-три магазинчета. Нищо повече. Нито едно дърво за заобляне на ръбовете. Но по някаква причина едно магазинче привлече вниманието ми – стори ми се, че е нещо като изискана сладкарница, макар че на табелата над вратата не пишеше нищо. Транспарантът беше вдигнат само до половината, но от мястото, където седях, виждах витрината и лазурносинята врата, която приличаше на късче небе. През площада до мен долиташе тих настоятелен звън – над вратата висяха няколко звънчета, които изпълваха въздуха със слаби нестройни звуци.

С какво ме привлече това място? Не знам. В лабиринта от улички на Монмартър има толкова подобни магазинчета, привели снаги над калдъръма като изнурени грешници. Те са с тесни фасади и разкривени стени, често влажни на нивото на улицата, наемът им е баснословен и дължат съществуването си главно на глупостта на туристите.

Стаите над тях рядко са в по-добро състояние. Тесни, непрактични и неудобни, шумни нощем, когато улиците долу оживяват, студени през зимата и по всяка вероятност непоносими през лятото, когато слънцето напича тежките каменни плочи, а през единствения прозорец на покрива, широк не повече от двайсет сантиметра, не прониква друго освен задух и жега.