Томас Харис - Червения дракон

Уил Греъм покани Крофорд да седне на масата за пикник между къщата и океана и му предложи чай с лед. Джак Крофорд се загледа в приятната стара къща, чиито дървени части, посребрени от солта, блестяха под лъчите на слънцето.

— Трябваше да те хвана в Маратън на излизане от работа — рече той. — Тук едва ли ще имаш желание да говорим.

— Желание няма да имам никъде, Джак. Но ти явно си на обратното мнение, затова почвай. Само не вади снимки! Нека си стоят в куфарчето ти, ако си донесъл. Моли и Уили всеки момент ще се върнат.

— Запознат ли си със случая?

— Само каквото писаха в „Маями Хералд“ и „Таймс“ — отвърна Греъм. — Две семейства избити в домовете си при сходни обстоятелства. С един месец разлика във времето. Бърмингам и Атланта.

— Не сходни, а идентични.

— Колко самопризнания получи?

— Осемдесет и шест до днес следобед — отвърна Крофорд. — Глупости, естествено. Никой от тях не знаеше подробностите… Онзи е изпочупил огледалата и е използвал парчетата. На никой от „доброволците“ този факт не е известен.

— Какво още си скрил от вестниците?

— Той е рус, десняк, много силен, носи обувки четирийсет и трети номер. Може да връзва моряшки възли. Всички отпечатъци са от ръкавици с гладка повърхност.

— Това го има във вестниците.

— Не го бива с ключалките — продължи Крофорд. — Последния път е проникнал в къщата с помощта на елмаз и вакуумна гума… А, и още нещо — кръвната му група е АБ-позитивна.

— Да не се е наранил?

— Не. Установихме я по спермата и слюнката. Той е от тези, дето изпускат секрети… — Крофорд се загледа в спокойното море. — Искам нещо да те питам… Чел си вестниците, телевизията излъчи куп подробности за второто убийство. Не ти ли се прииска да ми позвъниш?

— Не.

— Защо?

— За касапницата в Бърмингам липсваха подробности. Би могла да бъде предизвикана от какво ли не — отмъщение, роднинска свада…

— Но след втория случай несъмнено си разбрал с кого имаме работа.

— Да, с психопат. А не ти се обадих, защото не исках. Знам, че работиш с най-добрите специалисти, разполагаш с отлична лаборатория. Помагат ти Хаймлих от Харвард и Блум от Чикагския университет. — Имам и теб тук, заровен в скапаните мотори на стари корита!

— Не съм сигурен, че ще ти бъда от полза, Джак. Вече не съм на тази вълна…

— Нима? Не друг, а ти залови двама масови убийци. И това бяха последните ни разкрити случаи.

— Но как? Не съм свършил нищо повече от това, което вършехте и вие.

— Не е точно така, Уил. Успяхме благодарение на твои умозаключения.

— Стига с тия глупости за моя начин на мислене.

— Ти направи някои на пръв поглед необясними, но удивително удачни ходове.

— Разполагах със съответните улики.

— Е, да. Само че ги получи, след като намери верните отговори, а не преди. В началото изобщо нямаше за какво да се заловим.

— Разполагаш с всички необходими хора, Джак. Моето присъствие нищо няма да промени. Тук съм именно защото искам да избягам от всичко това.

— Знам. Доста пострада тогава, но сега ми се виждаш, съвсем наред.

— Да. Не ти отказвам, защото бях ранен. И ти не веднъж си изпати.

— Вярно е — въздъхна Крофорд. — Но не по същия начин.