Томас Харис - Червения дракон

Отиде в банята, подложи шепа под крана на умивалника и глътна последните си два аспирина. След това си наплиска лицето, а вместо кърпа използва края на ризата си. По пода потече вода. Беше забравил, че сифонът е свален. Банята изглеждаше непокътната, ако не се брои счупеното огледало и остатъците от червена прах за снемане на отпечатъци, известна под името „драконова кръв“. Четки за зъби, крем за лице, самобръсначка — всичко си беше на мястото.

Банята изглеждаше така, сякаш все още се използва от семейството. На металната поставка за кърпи съхнеха чорапогащници. Той забеляза, че единият чорап на копринен чифт бе срязан — явно е имал бримка и жената е оставила здравия, за да го чифтоса с някой здрав. И Моли правеше същото за икономия. Болка прониза сърцето му от тази дребна, типично домашна подробност.

Греъм изпълзя от таванското прозорче над верандата и се отпусна върху грапавите цигли. Обви ръце около коленете си и мократа риза залепна за гърба му. Издуха от носа си вонята на кървавото убийство и усети как му става хладно. Небето над Атланта беше поръждавяло от сиянието на града, звезди почти не се виждаха. А във Флорида нощта положително бе кристално ясна. Би могъл сега да е там, да гледа звездите с Моли и Уили, със затаен дъх да се вслушват в онова странно и едва доловимо съскане, което по единодушното им мнение издаваха падащите метеорити. Точно сега източното крайбрежие беше обект на интензивен метеоритен дъжд, известен като „Делта Акварид“. Уили много държеше да го наблюдава.

Подсмъркна и леко потръпна. Не му се искаше точно сега да си спомня за Моли. Беше не само проява на лош вкус, но го и разсейваше.

Греъм имаше сериозни проблеми с вкуса. Често се улавяше, че мислите му са напълно безвкусни, че в съзнанието му липсват ясните разграничителни линии. Видяното и наученото в пряката работа се смесваше с всичко останало, а получените комбинации понякога бяха наистина непоносими. Не можа да се научи да ги предвижда, нито пък да ги потиска или блокира. Притежаваше твърде силно развито чувство за достойнство и справедливост, което постоянно се сблъскваше с фантазиите му и смущаваше съня му. Изпитваше искрено съжаление, че вътре в главата му няма прегради, които да съхраняват онова, което обича и уважава. Виденията го връхлитаха със скоростта на мълния, докато преценките му пълзяха бавно, като прочит на непознат текст. Именно затова никога не успяваха първи да насочат мисленето му.

Самият той приемаше начина си за мислене си като нещо необичайно, но все пак полезно — например като стол, направен от еленови рога. В това отношение беше безсилен и нищо не можеше да направи.

Изгаси осветлението в къщата и излезе през кухненската врата. Лъчът на фенерчето му освети велосипед и нещо като кучешка колиба в отдалечения ъгъл на двора. Истинската кучешка къщичка откри по-нататък, а до стълбата се търкаляше празна паничка.

Всички улики сочеха, че семейство Лийдс е било изненадано в съня си.

Греъм притисна фенерчето с брада към гърдите си и надраска в бележника си въпроса до Крофорд, който го смущаваше: „Къде се е дянало кучето, Джак?“

После се качи в колата и се прибра в хотела. Шофираше с усилие на волята, въпреки че в ранното утро улиците на града бяха почти пусти. Главата продължаваше да го боли и това го накара да се оглежда за денонощна аптека.

Откри я на Пийчтрий. До вратата дремеше мърляв пазач. Аптекарят в лекьосано сако и пърхут по яката му продаде опаковка аспирин. Греъм питаеше инстинктивна неприязън към млади аптекари. Бяха самодоволни и мазни типове, които у дома си положително изглеждат още по-зле.

— Друго? — попита онзи, а пръстите му очаквателно щръкнаха над клавишите на касовия апарат. — Ще искате ли друго?

Бюрото на ФБР в Атланта му беше резервирало стая в един нелеп на вид хотел, близо до Пийчтрий — модерния градски център. Изцяло остъклените асансьорни шахти, плъзнали по стената на сградата като отровни бурени, би трябвало да убедят посетителя, че действително е попаднал в съвременен град.

Греъм влезе в асансьора заедно с двама веселяци, участници в някакъв конгрес, които имаха на реверите табелки с отпечатани имена и по един жизнерадостен поздрав „здрасти“. Бяха се уловили за перилата и зяпаха надолу към бавно отдалечаващото се фоайе.

— Глей, глей — обади де по-едрият. — Там до рецепцията. Уилма и другите таман пристигат… Страшно парче е, да я вземат мътните!

— Ще я шибам, докато и шурне кръв от носа! — изложи становището си другият.