Томас Харис - Червения дракон

В ушите му заглъхна. Асансьорът спря и вратата се отвори.

— Май сме дотук — рече по-едрият, олюля се и тръгна да излиза.

— Едноокият води слепците — каза вторият и го последва.

Греъм пъхна картонената папка в гардероба, после я извади и реши да я сложи в някое чекмедже, за да не я вижда. Повръщаше му се от оцъклените мъртъвци. Прииска му се да позвъни на Моли, но съзнаваше, че още е рано.

В осем трябваше да е в полицейското управление на Атланта. Едва ли ще им каже нещо ново. По-добре да си легна, реши той. Главата му кънтеше като пренаселена къща, в която се водеха разгорещени спорове, а в дъното на коридора сякаш се биеха. Чувстваше се празен и изтощен. Взе чашата от поставката в банята, сипа си два пръста уиски и отиде да си легне. Тъмнината се стовари отгоре му с цялата си тежест. Стана, запали лампата в банята и пак легна. Представи се, че там е Моли и реши косите си.

В ушите му кънтяха редове от протоколите за аутопсия, четени от собствения му глас: „… изпражненията носят следи от… Остатъци от талк в долната част на десния крак… Фрактура на среднолицевата кост вследствие удар с остро парче от огледало…“ До този момент не беше чел на глас нито един от протоколите.

Опита се да си представи плажа на Шугарлоуф, долови шепота на вълните. Пред очите му изплува работната маса, на която двамата с Уили майсторяха котва за водния часовник. Изтананика под нос „Уиски Ривър“, после направи опит да си припомни целия текст на „Черен планински камък“. Любимите песни на Моли. Китарата на Док Уотсън звучеше добре, макар че както винаги се губеше сред акомпанимента на цигулката. После пред очите му отново изплува Моли, заела се да го учи да танцува с дървени обувки отзад в дворчето. Тялото и ритмично се поклащаше… Най-сетне задряма.

Събуди се след час, потен и настръхнал. Струваше му се, че на възглавницата до него, неясно очертана от светлината в банята, лежи госпожа Лийдс. Тялото и е изпонасечено и разкъсано, избодените и очи са изцъклени, а кръвта по скулите и ушите и е засъхнала във формата на счупени очила. Нямаше сили да извърне глава към нея. Бавно протегна ръка и пръстите му предпазливо докоснаха чаршафа. Беше сух. В главата му сякаш беше включена алармена инсталация.

Изпита силно чувство на облекчение. Стана и си облече чиста фланелка, а сърцето му продължаваше да блъска. Овлажняла от пот тениска захвърли във ваната. Нямаше кураж да се прехвърли на сухата страна на леглото. Вместо това постла една хавлия върху влажния чаршаф и се изтегна върху нея. Опря глава на дървената табла с чаша неразредено уиски в ръка. На една глътка изпи почти половината от съдържанието и.

Направи опит да насочи вниманието си върху нещо друго, какво да е. Например върху аптеката, от която беше купил аспирина. Тя май бе единственото нещо от изтеклия ден, което не му напомняше смъртта. Още помнеше старите аптеки от детството си с автомати за продажба на газирани напитки. Като момче беше убеден, че старите аптеки са обгърнати в тайнственост. Влезе ли човек в тях, няма начин да не си купи презервативи, независимо дали му трябват, или не. А лавиците им тежаха от вещи, които се гледаха само крадешком.

В аптеката с аспирина презервативите бяха поставени в стъклена кутия над касовия апарат, оградена от рамка, сякаш е картина. Върху пъстрите им опаковки бяха изрисувани инструкциите за ползване.

Греъм предпочиташе едновремешните аптеки, в които се продаваше какво ли не. Наближаваше четирийсетте и вече започваше да се връща в спомените си. Те все по-често го дърпаха назад, към себе си, подобно на котва в бурно море.

Спомни си за стария Смут — продавача на газирани напитки в смесения магазин на местния фармацевт. Вечно пиян, той забравяше да затваря капаците на витрината и изложените в нея гуменки се размекваха от жегата и започваха да изпускат непоносима воня. Забравяше включена кафеварката и съседите викаха пожарната. Редовно раздаваше на вересия сладолед във фунийки на кварталните хлапета.

Чашата преля, когато Смут взе, че поръча петдесет порцеланови кукли, докато собственикът бе на почивка. Първата работа на завърналия се собственик беше да уволни стария Смут, а после да обяви разпродажба на куклите. Петдесетте фигурки бяха наредени в полукръг на витрината и гледаха ококорено всеки, решил да надникне в нея.

Очичките им бяха яркосини, като метличини. Неотразимо привлечен от тях, Греъм редовно спираше да ги позяпа. Знаеше, че това са само кукли, но въпреки това не можеше да отдели поглед от втренчените в него очи. Безброй очи. И други се спираха да ги гледат. Бяха най-обикновени фигурки с еднакво глупави къдрички по главите, но в погледа на сините очи имаше нещо напрегнато, което караше лицето на Греъм да потръпва възбудено.