Емилио Салгари - Синът на червения корсар

Червенокожият слуга, в синьо-жълта копринена одежда, извести с висок глас името на граф Миранда и сред гостите настъпи голямо оживление.

Веднага трябва да кажем, че дворецът на красивата и обожавана от всички авантюристи от Санто Доминго маркиза Монтелимар беше претъпкан от гости.

Танците спряха и всички се втурнаха към вратата на огромния салон, за да видят графа отблизо. За късото време, откакто той пребиваваше в Санто Доминго, за него се говореше много. Той беше пленил доста женски сърца.

Тъкмо слугата успя да повдигне обшитата с дълги ресни завеса, и този, за чието пристигане бе известил, застана пред всички.

Той беше красив, около двадесет и осемтридесетгодишен, висок, с черни като въглени очи, с тъмни мустаци и много бяла кожа — нещо твърде странно за капитан на фрегата, навикнал да плава под палещото слънце на Мексиканския залив и Карибско море. Кой знае защо тази странна, привличаща погледа млада особа сияеше изцяло в червена коприна.

Веднага щом забеляза, че всички го наблюдават с нескривано любопитство, графът намръщи чело и предизвикателно погледна по-близко стоящите до него мъже. Имаше вид на човек, отегчен от любопитството, проявено към него. След това той най-учтиво сне шапка и направи лек поклон.

Маркиза Монтелимар си проправи път сред насъбралите се гости, за да поздрави лично графа.

С право я наричаха „красивата вдовица от Санто Доминго“. По произход тя бе от Кастилия, испанската провинция, прочута с прекрасните си жени. Бе още твърде млада, едва ли имаше повече от двадесет и пет — висока и стройна, с гъвкаво тяло, бадемови очи, черна коса и кожа с цвят на алабастър.

Въпреки че маркизът бе загинал преди по-малко от година в битката срещу пиратите от Тортуга, тя беше облечена във великолепна бяла копринена рокля, пищно украсена с дребни смарагди. Лебедовата й шия бе обвита от безценна перлена огърлица.

Тя спря пред графа, поклони се грациозно, усмихна се и му подаде дясната си ръка, като каза:

— Радвам се, че приехте поканата ми, господин графе!

— Моряците са груб народ, скъпа маркизо — каза той в отговор, — но никога не отхвърлят покана, особено ако тя е направена от красива дама като вас.

Лицата на мнозина от присъстващите помрачняха. Обожателите на маркизата зашепнаха помежду си.

Граф Миранда се обърна, подпрял лявата си ръка на шпагата, и каза натъртено:

— Както изглежда, на някои не се харесва онова, което казах. Но нека се знае, че синовете на океана могат да си служат с шпагата също тъй добре, както с кормилото.

— Вие се лъжете, графе — рече маркизата. — Всички присъстващи тук уважават хората, които въпреки бурите и опасностите ни защитаваха от тортугските пирати.

Никой не се осмели да се обади. Лицата на мъжете се проясниха. Само един капитан на уланите от Гренада, който превишаваше по височина младия граф, все още стоеше намръщен.

— Господин графе — рече маркизата, — няма ли да ми подадете ръка? Ще бъда горда да се подпра на един силен моряк.

— Който винаги е готов да постави шпагата и живота си на ваше разположение, скъпа маркизо — допълни думите й красивият граф, като предизвикателно гледаше гостите.

— Танцувате ли, господин графе?

— Да, но само френски танци, тъй като съм израснал в Прованс.

— Как, нима вие не сте испанец? — учуди се домакинята. — Ако не се лъжа, графовете Миранда са от Кастилия.

— Баща ми беше женен за французойка и още като дете бях изпратен да живея при роднините на майка ми — каза младият мъж.

— Забелязвам, че говорите с чужд акцент — продължи маркизата.

— Моряците, които посещават чужди земи, лесно забравят майчиния си език — рече той.

— Откъде идвате сега, господин графе?

— От Санта Крус, скъпа маркизо.

— Сигурно по време на пътуването сте имали куп приключения?

— Само една буря и няколко стълкновения с пиратски кораби.

— Които сигурно сте потопили…

— О, не — усмихна се графът. — Само ги плених, а екипажите им оковах във вериги.

— А къде отивате сега?

— Ще остана тук, за да защитавам Санто Доминго — той задоволи любопитството на маркизата.

— Нима ни грози опасност? — продължи да се интересува красивата дама.

— Говори се, че група каторжници са се съюзили с пиратите, за да нападнат този град, но кълна се, четиридесетте оръдия на моя кораб…

Графът внезапно се обърна. Уланският капитан, който при появата му се беше намръщил най-много от всички, вървеше след тях, сякаш искаше да чуе какво си говореха двамата. Веднага щом младият граф се обърна, той бързо закрачи към някаква дама, която в същия този момент влизаше в залата.