Емилио Салгари: Синът на червения корсар

— Кой е този господин? — попита графът, като сбърчи чело.

— Граф Сантяго, капитан на уланския полк от Гренада — усмихнато отвърна маркизата. — Интересува ли ви?

— Ни най-малко, скъпа маркизо. Струва ми се, че искаше да чуе за какво си говорим.

— Той е един от моите почитатели.

— Съвсем естествено е такава красива жена като вас да има безброй почитатели — рече графът.

— О, графе! — каза кокетно маркизата.

— Обича ли ви?

— Миналата седмица прободе с шпагата си един лейтенант, тъй като смяташе, че предпочитам нещастника.

— Значи капитанът е ревнив?

— Да. Изглежда е майстор на шпагата.

— Бих искал да проверя това с удоволствие — произнесе с ирония графът.

— Пазете се от него, графе!

— Нима мислите, че се страхувам от капитана?

— Не, господин графе, но ще ми бъде мъчно…

— За какво?

— Ако ви се случи нещастие. Младият капитан изгледа жената учудено:

— Ще ви бъде мъчно, ако ми се случи нещастие? Въпреки, че ме познавате едва от пет минути?

— Винаги съм се удивлявала на моряците, които са мъжествени и любезни като вас, господин графе.

Капитанът потисна въздишката си и каза тихо:

— Чудно. Също и чичо ми…

— Какво казахте, господин графе?

— Че музиката е божествена. Не искате ли да потанцуваме?

— С удоволствие!

Когато танцът свърши и графът отведе маркизата обратно на мястото й, той чу зад себе си глас:

— Графе, вие танцувате отлично, дали играете на карти по същия начин?

Графът се обърна и видя зад себе си капитана на уланите. Той го измери с дълъг изпитателен поглед и отвърна с лека ирония:

— Един благородник трябва да умее както да танцува, така и да играе на карти. А също и — добави весело той, — ако му се наложи, да върти шпагата.

— Този път ви предлагам само една игра — отвърна капитанът на предизвикателството.

— На вашите услуги, граф Сантяго! Щом това ви прави удоволствие…

— Как? Вие ме познавате? — извика капитанът учуден.

Маркизата пребледня.

— Какво искате от граф Миранда, господин граф Сантяго? — запита тя.

— Предлагам му една игра — отвърна капитанът. — Моряците винаги са предпочитали играта пред танца. Нали, господин графе? — обърна се към граф Миранда той.

— Понякога — сухо отвърна фрегатният капитан.

— Не играйте, графе — рече маркизата.

— Само веднъж — отвърна графът. — Елате, граф Сантяго!

Двамата влязоха в една заличка, където десетина офицери пушеха и играеха, без да проявяват особен интерес към бала. На кръглите масички блестяха златни монети, а заровете и картите се хвърляха от хора с привидно напълно безразлични лица.

— Какво предпочитате — картите или зара, господин графе? — запита уланът.

Играта със зарове ми се струва по-възбуждаща, по приляга някак си на военните — невинно отвърна граф Миранда. — Започваме ли?

Вместо отговор капитанът направи знак на чернокожия слуга и когато той дойде при тях, му заповяда да донесе зарове. След малко негърът се върна с изящно изработена чаша и зарове от слонова кост.

— На какво ще играем, граф Миранда? — запита капитанът.

— На каквото поискате.

— Да играем на живот или смърт тогава.

— Не ви разбирам.

— Когато на нас, войниците, ни омръзне да играем на злато, започваме да играем на живот или смърт. Който загуби, трябва да се застреля.

— Това е ужасна игра.

— Но е много интересна.

— Предпочитам да играя с парите си.

— Колко залагате?

— Сто пиастра.

— Искате да ме ограбите?

— Не, графе. Аз съм твърде лош играч й никога не съм имал късмет нито на зарове, нито на карти.

— Но затова пък при красивите дами, особено при маркизите…

— Не вярвам.

— Нима твърдите, че маркиза Монтелимар не ви харесва?

— Графе, аз съм дошъл тук да играя, а не да дърдоря. Ще заложите ли сто пиастра?

Вместо отговор капитанът взе чашата и хвърли заровете на масата.

— Тринадесет! — рече той. — Това число ще ви донесе нещастие.

— Сигурен ли сте?

— Не. Обаче числото тринадесет никак не ми харесва.

— Може би ще умрете скоро — предположи графът усмихнат.

— От чия ръка?

— Не съм пророк.

— От ръката на някой съперник ли?

— Може би.

— Не вярвам. Миналата седмица убих едного, защото ми пречеше.

— Вие имате бърза ръка, граф Сантяго?

— И сигурна. Сега е ваш ред.

Граф Миранда пое чашата и хвърли заровете.

— Четиринадесет! Интересно! — извика той. — Тринадесет и четиринадесет! Какво ли пък означават тези числа?

Капитанът потърка челото си. Лицето му помрачня.