Емилио Салгари: Синът на червения корсар

Маркизата, домоуправителят и слугите напуснаха стаята.

— Ще извадите ли острието, докторе?

— Не мога да го оставя в гърдите му. Изглежда дробовете са силно засегнати.

Графът дълбоко въздъхна.

— Той идва на себе си — рече лекарят.

— Дали ще оживее? — попита помощникът.

— Не ми се вярва да доживее повече от четвърт час — отвърна тихо докторът.

Капитанът започна да хърка. Клепачите му се повдигнаха бавно и той се взря в лицето на лекаря.

— Вие… — заекна той.

— Не говорете, графе! Усмивка озари лицето на графа.

— Аз съм… войник… — промълви той с усилие. — Дошъл ли е… краят?

Лекарят утвърдително кимна с глава.

— Колко минути имам още?… Говорете… Аз искам…

— Бихте могли да живеете още няколко часа, ако не извадя острието…

— А ако го… извадите?

— Може би само няколко минути, графе.

— Те са достатъчни… за да си… отмъстя… Слушайте — каза капитанът. — На острието… се намира: името… на моя противник… Аз… искам… да го узная… преди да… умра…

— Тогава ще се наложи да го извадя от гърдите ви.

Графът кимна одобрително.

— Наистина ли искате да направя това? — запита лекарят.

— Да… аз и така… ще умра.

Помощникът донесе малки лъскави клещи, памук и бинтове.

— Бързо… — прошепна графът.

Лекарят подхвана острието с клещите и бавно го изтегли от тялото. Графът беше прехапал устни, за да не извика, но по изкривеното му лице можеше да се види колко много страда. За щастие, безполезната операция трая само няколко секунди.

— Името… името… — прошепна капитанът. — Бързо… умирам…

Лекарят избърса острието от кръвта и на стоманата проличаха букви, над които беше гравирана малка корона.

— Енрико де Вентимилия — прочете той. Въпреки болката и слабостта си графът скочи и извика с дрезгав глас:

— Вентимилия! Името на корсаря… Един Вентимилия… Измяна!

— Вие се самоубивате, графе! — извика лекарят.

— Слушайте… фрегатата… която дойде вчера… е корсарски кораб… Капитанът е… облечен в червено.

Идете веднага… при губернатора… Бързо… Градът е… в опасност… Умирам… Отмъстете за мен.

Капитанът оброни глава на възглавниците, после захърка и пребледня силно. На устните му се появи кървава пяна. Клепките бавно се отпуснаха над изгасналите му вече очи.

Капитанът на уланите от Гренада бе мъртъв.

— Какво ще правите, докторе? — попита помощникът.

— Ще осведомя веднага губернатора. Корсарите Вентимилия са били най-страшните в Карибско море. Явно, тук се е появил техен потомък.

Лекарят прибра острието в кърпа и отвори вратата. Маркизата чакаше в съседната стая.

— Е, господин докторе? — попита тя.

— Той е мъртъв, маркизо.

— Не каза ли кой го е убил?

— Не успя да проговори.

— Какво ще стане сега?

— Аз ще се погрижа за всичко. Полкът ще прибере капитана си. Лека нощ!

На другия ден близо до замъка на маркиза Монтелимар се беше събрало множество хора. Сред тях се виждаха офицери, войници, фермери, моряци и селяни. Не липсваха и красиви, елегантни дами. Всички искаха да присъстват на зрелището, на което маркизата бе поканила и граф Вентимилия.

Испанците винаги са имали две големи страсти: коридата и борбата между петли. Колониалистите обаче предпочитат друго зрелище.

На една линия се изкопават четири или пет дупки, във всяка от които се поставя по един петел. След това дупките биват засипвани с пясък и камъни, като само главите на птиците се показват отвън. Конниците, които вземат участие в това чудновато надбягване, трябва да се навеждат от седлото и с едната ръка да изваждат петлите от дупките. Тази задача, естествено, не е лека, ездачът често пада от коня под подигравателния смях на публиката.

В днешната игра участваха четиринадесет ездачи на малки андалуски коне. Между тях беше и граф Миранда в червените си одежди. Той яздеше черен кон, купен същата сутрин. На двадесетина ярда един от друг бяха заровени четири петли. Двама арбитри от двете страни на конниците ръководеха надбягването. Те внимателно прегледаха седлата, за да се уверят дали всичко е наред, после се отправиха към трибуната, където се намираше маркизата.

— Готово ли е? — извика единият от арбитрите.

— Готово! — отвърнаха в хор четиринадесетте конници.

— Напред! — извика другият арбитър.

Ездачите пришпориха конете си. Синът на Червения корсар веднага излезе начело. Той бе пъхнал в стремето само левия си крак, за да може да се навежда по-лесно. Скоро конят му остави противниците си далече назад. Когато корсарят достигна първия петел, той се наведе светкавично от седлото, хвана птицата, изтръгна я от дупката и тържествено я издигна във въздуха. Последваха одобрителни викове. Графът удуши петела и го хвърли на малката групичка просяци. В това време другите го настигнаха, но ръцете им бяха празни.