Емилио Салгари: Синът на червения корсар

— Та, какво желаехте вие? — попита граф Вентимилия.

— Когато на пътя ми се изпречи някой съперник — започна капитанът, — аз веднага го изпращам в гробището на Санто Доминго. Това ще узнаете съвсем скоро, освен ако не предпочетете да избягате, разбира се.

— Да избягам? — учуди се искрено графът, извади шпагата си и се приготви за бой. — Лунната светлина е чудесна, можем да се дуелираме без факли. Хайде, капитане!

— На бала вие се представихте като граф Миранда. Кой сте всъщност? — попита капитанът.

— Благородник съм. И това е достатъчна информация за вас.

— Испанец?

— Това не е толкова важно за вас. Ако искате да узнаете името ни, ще го намерите на острието на шпагата ми. Достатъчно приказки. Казах ви, бързам!

— Ще побързам и аз — рече капитанът.

Двамата се изгледаха. Уланът пръв изгуби търпение. Той направи няколко лъжливи нападения, за да предизвика противника си. Младият граф обаче стоеше все тъй неподвижен.

— Парирайте! — уланът нападна бурно. Графът отби сръчно шпагата му.

— Не сте лош фехтовач, граф Миранда. Не очаквах това. Но играта още не е започнала.

Синът на Червения корсар не отвърна.

— Не сте никак учтив, графе — рече капитанът. — Не знаете ли, че по време на дуел противниците винаги си разменят учтиви фрази?

Ударът, който той успя да избегне, бе отговорът на мълчаливия граф.

— По дяволите! — капитанът отстъпи крачка назад.

Графът, у когото това движение събуди силно недоверие, не нападна веднага.

— Чакам ви, графе — рече капитанът.

— Според мен вие можете да чакате колкото си искате — отвърна графът.

Но едва довършил думите си, той скочи внезапно две крачки напред и насочи шпагата си към гърдите на неприятеля. Капитанът като по чудо се отърва от смъртта.

— Карамба! — извика капитанът. — Още два сантиметра и…

Той обаче не успя да довърши думите си. Граф Вентимилия нападна отново. Този път шпагата му се заби в гърдите на капитана. Уланът остана за миг прав, посегна с лявата си ръка към шпагата на противника и се строполи на земята. Острието се пречупи. Едно доста дълго парче от стоманата остана да стърчи забито в гърдите му. Корсарят захвърли дръжката на шпагата и се наведе над капитана:

— Може би не сте кой знае колко тежко ранен, драги — каза той.

— Мисля, че получих онова, което търсех — отвърна капитанът. — Ще умра съвсем скоро. Твърде неприятно ми е обаче, че няма да имам време да ви изпратя парите, които спечелихте.

— Не мислете за това. По-добре ми кажете какво можем да направим за вас.

— Извикайте слугите на маркизата. Така поне ще умра в дома на жената, която обичам и заради която умирам.

— Мартинес! Мендоса! Доведете слуги от замъка на маркизата!

Не беше изминала и минута, когато откъм замъка се показаха хора.

— Сбогом — каза синът на Червения корсар. — Принуден съм да ви напусна. Не искам да узнаят, че съм ви ранил аз.

— Ако оживея — рече със слаб глас капитанът, — надявам се, ще ми дадете реванш.

— Когато пожелаете.

Младият граф се отдалечи бързо. Той се прехвърли през оградата и намери от другата й страна Мендоса и Мартинес. Когато слугите дойдоха на поляната, капитанът вече беше в безсъзнание, но бе вкопчил здраво ръцете си в счупеното острие.

— Капитанът на уланите на Гренада! — извика домоуправителят. — Веднага го занесете в замъка!

Четиримата слуги внимателно вдигнаха ранения на ръце, пренесоха го в замъка и го поставиха на легло, а петият отиде за лекар.

Маркизата веднага дотича и плахо запита домоуправителя:

— За Бога, какво се е случило, Педро?

— Граф Сантяго е тежко ранен.

— При дуел ли?

— Така изглежда.

— Кой го е ранил?

— Противникът му е изчезнал.

— Кой ли е победил най-добрата шпага на Гренадския полк? Мъртъв ли е?

— В безсъзнание е, но не вярвам да се отърве.

— Извикахте ли лекар, Педро?

— Да, господарке — отвърна домоуправителят. Вратата се отвори и лекарят, придружен от помощника си, влезе в стаята.

— Господин Ескобедо — рече маркизата. — Направете всичко, което е по силите ви, за да спасите граф Сантяго.

— Раните от шпага винаги са опасни, госпожо. Лекарят пристъпи към леглото и прегледа ранения, който още не беше дошъл на себе си.

— Какво е положението, господин Ескобедо? — запита маркизата.

— Лоша рана, маркизо — отвърна лекарят, като мрачно поклати глава.

— Има ли някаква надежда да го спасите?

— Не мога да твърдя нищо със сигурност. Бих искал да остана тук сам с помощника си. Трябва да направя операция.