Емилио Салгари: Синът на червения корсар

— Лоши ездачи! — промърмори графът. Нима сам ще трябва да издърпам всички петли? Би било твърде скучно, ако не беше наградата.

Корсарят пришпори коня обратно по същия път. Скоро той измъкна още един петел.

— Да живее червеният граф! — извика въодушевената тълпа.

Двама от останалите ездачи бяха успели да измъкнат по един петел. Тъй като графът бе сторил това два пъти, се видя провъзгласен за победител. Скочи от седлото и се отправи към маркизата, която му се усмихна приятелски. Подаде й петела и каза:

— Запазете го за спомен; маркизо!

— Нима заминавате вече? — попита вдовицата.

— Довечера сигурно няма да съм в Санто Доминго — отвърна графът.

— О — рече вдовицата. В такъв случай ви каня на обед!

— Не мога да откажа поканата на красивата прелестна дама!

Маркизата се изправи, кимна за сбогом на конниците и се заизкачва по стъпалата. Граф Вентимилия я последва. Тя го въведе в столовата на замъка. Масата блестеше от златни съдове.

— Графе — рече маркизата, — днес няма да имам други посещения. Бихме могли да си говорим спокойно като двама приятели.

— Благодаря за вниманието, маркизо.

— Бих искала да ви питам нещо.

— Мен? — графът се учуди. — Аз също имам да ви задам два-три въпроса.

На свой ред маркизата се учуди.

— Да не би да ме познавате от по-рано, след като въпросите ви към моята скромна особа не са един-два, а два-три?

— О — рече графът. — От по-рано не ви познавам, но знам един от вашите роднини, който преди много години е бил губернатор на Маракайбо.

— Съпругът ми имаше брат, който беше губернатор.

— Виждала ли сте го някога?

— Да, преди две години се запознах с него в Пу-ерто Рико.

Дойдоха слугите с подносите.

— Сега да се храним — рече маркизата. — Моряците винаги би трябвало да имат добър апетит.

— Ако остана още няколко дни тук, ще бъда много щастлив да ми направите честта да ви приема на борда на кораба си. Но за нещастие, наистина утре няма да бъда в града.

— Но нали казахте, че сте изпратен, за да защитавате Санто Доминго от пиратите?

— Опасността е преминала — отвърна графът смутен. — Днес сутринта научих, че съмнителните кораби са се отдалечили в посока Тортуга. Налага се да ги последвам.

Когато слугите на маркизата напуснаха трапезарията, корсарят каза:

— Да продължим разговора си, маркизо — ако ви е приятно, разбира се. Вие казахте, че сте се запознали с брата на вашия мъж в Пуерто Рико. Може ли да ми кажете къде се намира в момента той?

— В Пуебло Виейо, както чух — отвърна маркизата.

— Вашият съпруг разказвал ли ви е някога, че брат му е осъдил на смърт чрез обесване двамата корсари — Червения и Зеления?

— Да, той често говореше за тези корсари. Споменаваше и за трети, който бил изчезнал с дъщерята на Ван Гулд.

— Това беше Черният корсар — каза графът. — Него не го сполетя съдбата на братята му… Но вие бихте ли могли да ми кажете кой точно от хората на брата на вашия мъж е осъдил двамата корсари на смърт?

— Не, това може да ви каже само моят девер. Тогава аз бях още дете. Защо ви интересува това? Да не би да познавате тези корсари?

— Това е тайна, която не мога да ви издам, маркизо — отвърна синът на Червения корсар. — Вие казвате, че деверът ви е в Пуебло Виейо. Тъй като той има корени тук, тези имения би трябвало да имат управител…

— Да, това е кавалерът Барквизимето — отвърна маркизата. — Всеки миг той може да замине за Мексико с галеона „Санта Мария“.

— Със „Санта Мария“ ли казвате? — извика радостно графът.

— Самият той ми го каза преди няколко дни — потвърди маркизата.

— О, вече знам всичко, което желаех! — възкликна графът.

— И аз бих искала да ви помоля за едно сведение — маркизата погледна изпитателно графа.

Графът следеше с очакване всяко движение на нейните устни.

Маркизата посочи с пръст шпагата, която графът носеше, и каза:

— Снощи вие носехте друга шпага. Защо сте я сменили?

— Загубих я, когато се качвах в лодката, която трябваше да ме откара на фрегатата ми — отвърна корсарят без капка стеснение.

— Не я ли оставихте в гърдите на един мъж, който ви пречеше? — попита маркизата.

— Един благородник не може да лъже — отвърна граф Вентимилия — и поради тази причина признавам, че я оставих в гърдите на граф Сантяго. Кълна се обаче, че той предизвика мен, а не аз него.

— Вярвам ви, графе. Капитанът беше майстор на шпагата. И вие го убихте?

— Трябваше да защитавам живота си.

— Вие сте герой! — извика маркизата. — Но знаете ли, че сте заподозрян?