Емилио Салгари - Синът на червения корсар

— А как ще разберем дали Мартинес е стигнал на борда? — попита Мендоса.

— Трябва да бъдат запалени четири зелени фенера на палубата — отвърна графът.

— Всичко ще бъде направено, както трябва, капитане — рече мулатът, като събличаше дрехите си.

— Пази се от испанците — каза графът.

— И от акулите — прибави Мендоса. Мартинес скочи във водата.

— Истински дявол — рече графът. — Не съм виждал по-добър плувец от него досега.

— Обзалагам се на лула тютюн срещу шпагата си — отвърна морякът, — че ще успее да измами испанците и да стигне незабелязан до фрегатата.

Двамата помълчаха някое време.

— Бих искал да знам — каза Мендоса след паузата, — какво още чакат испанските кораби?

— Нощта — отвърна графът.

— Ако аз им бях шефът, щях да нападна веднага.

— И това ще стане, потрай. Не виждаш ли лодките с войници, които се отделят от брега?

В сгъстяващата се тъмнина фрегатата едва се виждаше. Изведнъж на нейната палуба светнаха четири зелени светлини.

— Не ви ли казах, капитане, че Мартинес ще успее да стигне до кораба — Мендоса изтърси лулата си. — Можем да тръгваме вече.

— Не бързай, Мендоса. Фрегатата още не е излязла от залива.

В този момент отекна оръдеен изстрел. „Нова Кастилия“ беше открила огън. Битката започна.

„Нова Кастилия“ бе вдигнала котва и тикана от лекия вятър, плаваше към изхода на пристанището, сякаш галеоните и каравелите не съществуваха за нея. Корсарите откриха огън срещу неприятелските кораби, свикнали никога да не пропускат своята цел. Осланяйки се на своята многочисленост, испанците приеха борбата. Оръдейният огън трая доста време, без да причини вреди нито на едната, нито на другата страна. „Нова Кастилия“ неудържимо продължаваше да се движи напред и да обсипва с огнен дъжд вражеските съдове. Когато се намери на около стотина метра от корабите, преминавайки гордо покрай тях, тя най-неочаквано направи остър завой и се озова в долния край на ескадрата.

Малка каравела се опита да пресече пътя й, но това беше мишка, която се беше опитала да възпре лъва в неговото движение, фрегатата разцепи малкия кораб с тежкия си нос и премина над останките му. След това наведнъж изпразни всичките си оръдия и напусна пристанището. Галеоните се раздвижиха.

— Охо, те се надяват да настигнат фрегатата — рече Мендоса. — Но не познават „Нова Кастилия“.

— Да се опитаме и ние да напуснем Санто До-минго преди да е залязло слънцето — каза графът. — Познаваш ли града?

— Достатъчно добре, за да намеря Пуерто дел Сол.

А защо ще ме водиш там?

— Защото крепостните стени при тази врата са отчасти разрушени и защото ние може би…

Мендоса поспря и погледна графа със зяпнали уста.

— Какъв глупак съм! Можем да минем през портата, без да се излагаме на опасност да счупим вратовете си в крепостния ров.

— Какво си намислил, Мендоса?

— Вие сте облечен като войник, графе. Достатъчно е да кажете на стражата, че имате заповед да ме придружите и да ме изведете извън града.

— Ти от ден на ден ставаш все по-хитър, Мендоса — рече усмихнато графът.

Двамата хвърлиха дрехите на Мартинес в близкия храсталак и обърнаха гръб на морето. Тъй като всички жители на града в момента се намираха на брега, те можеха необезпокоявани от никого да стигнат до Пуерто дел Сол, до едната от няколкото главни изходни врати на Санто Доминго.

Пред портата се разхождаха и пушеха двама войници с дълги копия в ръцете. Когато забелязаха двамата бегълци, те се поспряха. Като обърна внимание на войнишката униформа на корсаря, единият от тях запита:

— Накъде, приятелю?

— Трябва да изведа този човек от града — отвърна графът невъзмутимо.

— Имаш ли пропуск?

— Аз съм войник.

— Ние обаче имаме заповед да не пускаме никого да излиза от града.

— Това се отнася само за гражданите.

— Ще извикам старшината. Не ми се ще да поемам отговорност върху себе си.

Той влезе в близката пивница и се върна с още един войник с фенер в ръцете.

— Виж тези хора, Барейо.

— Гръм и мълния! — измърмори Мендоса. — Това е войникът, от когото купихме униформата. Чак сега влязохме в капана.

Барейо приближи и отскочи учуден. Беше познал собствената си униформа.

— Здравей, приятелю! — извика той, после се обърна към двамата часови: — Вървете си, аз познавам тези хора.

Той изчака, докато двамата се отдалечиха, и каза:

— Какво търсите тук?