Емилио Салгари - Синът на червения корсар

— Голяма чест ще бъде за мен да ви приема в колибата си — каза в отговор буканерът.

Той постави двата си пръста в устата и изсвири. След няколко минути от гората излезе около двадесетгодишен младеж, придружаван от седем-осем огромни кучета.

— Одери кожата на това животно — рече буканерът, — отрежи езика му и едно голямо парче месо.

След това буканерът се обърна към графа и каза:

— Последвайте ме!

— Нима ще оставите животното тук? — запита графът.

— Слугата ми ще отреже най-хубавите парчета — отвърна буканерът. — За мен най-важното е кожата, нея мога да продам после в Байяда на англичаните или французите.

— Нима испанците позволяват това?

— Ние сме хитри — рече домакинът на своя гост. — Освен това, нас ни подкрепят пиратите от Тортуга.

— Имате ли познати в Тортуга?

— Много, господин графе.

— Кога бяхте там за последен път?

— Преди три месеца.

— Бяха ли Гроние и Дейвид още там? А Тъсли? Тези тримата са най-прочутите пирати, нали?

— Да, господин графе. Но сега те са в Панамския провлак, и то откъм Тихия океан.

— Тогава би трябвало да прекося провлака, ако искам да се срещна с тях, а? — каза графът.

— Капитане — рече Мендоса, — Пуебло Виейо се намира на провлака. Ако посетим този град, за да стиснем ръката на маркиз Монтелимар, предишния губернатор на Маракайбо, ще можем да намерим и тримата пирати.

— Както винаги, ти имаш право — отвърна графът.

Те бяха вече пред колибата на буканера. — Истинска индианска колиба! — рече графът.

— По-лошо, господин графе! — отвърна буканерът. — Колибите на диваците са по-добри от нашите… Разположете се кой както намери за добре, докато приготвя храната. Ето че и слугата ми идва… Кортале!

— извика той на младежа, който носеше езика и няколко големи къса месо от убитото животно.

Слугата запали огъня, докато господарят му наниза езика на шиш.

— Този младеж не е за завиждане — каза гасконецът.

— Колко време трае слугуването при буканерите?

— попита графът.

— Около три години — рече Мендоса. — След това те самите стават буканери. Но трите години са нещо ужасно. С тях се отнасят като с роби през цялото време.

Месото беше готово. Като се нахраниха, те запалиха големи пури, които буканерът сам бе приготвил. По някое време той каза:

— Господин графе, чака ни дълъг път. Да тръгваме ли вече? Преди изгрев слънце трябва да успеем да бъдем в Сан Жозе, а пътуването нощем е най-приятно.

— Готов съм — отвърна графът.

— Най-добре ще бъде, ако вашите спътници вземат по някоя пушка. Аз имам винаги в запас — рече буканерът.

Слугата донесе две пушки и муниции и ги даде на Мендоса и на гасконеца.

— Ти ще останеш тук и ще ме чакаш, докато се върна. Пази се от патрулите и се грижи за кучетата — нареди домакинът.

Той изсвири остро на любимото си куче да тръгне подире му и пое.

— Къде се намира вашият кораб? — информира се буканерът, когато те го последваха.

— Ще ме чака при нос Тибурон — отвърна корсарят.

— Имението на маркизата не е далеч от него.

— Познавате ли маркизата?

— Виждал съм я само веднъж по време на езда в гората. Ако не бях случайно наблизо и не бях застрелял коня й, може би днес маркизата нямаше да бъде жива и…

Буканерът изведнъж прекъсна думите си, а кучето му наостри уши.

— Какво има? — попита графът.

— Може и да се лъжа — отвърна буканерът. — Стори ми се, че в далечината чух кучешки лай. Да вървим през гората — добави той. — Там е по-сигурно.

Гората, в която влязоха бегълците, в по-голямата си част бе от палми и тамаринди. Водачът им от време на време спираше, за да се ослуша. Когато буканерът за десети път спря, рече:

— Няма смисъл да крия повече от вас. Преследват ни!

— Откъде знаете това?

— Когато човек дълго време живее в гората, той изостря, без сам да ще, своя слух. Ето, аз сега чувам в далечината съвсем ясно кучешки лай. Да не би да ви е видял някой?

— Ние прогонихме един патрул и убихме кучето им — отвърна графът.

— Сега разбирам — каза буканерът. — Този патрул сигурно е срещнал друг патрул с кучета и сега те ни преследват заедно. Не са по-малко от сто души.

— Дали испанците са вече наблизо?

— Самите те може би не. Но кучетата им — да. Тези кучета са по-опасни от хората. Ненапразно им казват кучетаудушвачи.

— Какво да правим? Да очакваме нападението или да продължим пътя си?

Вместо да отговори, буканерът започна да се взира внимателно в гората. Между дърветата като гирлянди се простираха пълзящи растения.