Емилио Салгари - Синът на червения корсар

— Ще се опитаме да заблудим кучетата — рече той. — Ще продължим пътуването си по въздуха.

Той метна пушката си на рамо, хвана се за една лиана и започна да се катери нагоре. Другите веднага разбраха намерението му и го последваха незабавно. Не бе много трудно да се прехвърлят от едно дърво на друго, тъй като клоните на дърветата се преплитаха. Кучето следваше господаря си по земята, като пролайваше жално.

— Ще ни издаде — каза Мендоса на буканера.

— Така е — рече буканерът и напълни пушката си. — Жалко, но смъртта му е неизбежна.

В следващата секунда кучето лежеше мъртво сред корените на дърветата. Буканерът повторно напълни пушката си и се ослуша. Далечен лай отвърна на изстрела му.

Едва бяха изминали петстотин метра, когато съвсем близо зад себе си чуха кучешки лай. Кучетата бяха изгубили следите на бегълците и изразяваха недоволство. Съвсем скоро нов лай извести, че те са намерили убитото куче. В храстите се чу шум.

— Идват! — прошепна буканерът. — Никой да не говори!

Лаят отново отслабна и се изгуби в далечината.

— Отминаха — прошепна буканерът. — Сега ще се появят патрулите.

В следващия миг от храсталака излязоха петима мъже, въоръжени с копия. Те спряха под дървото, в короната на което се бяха свили бегълците.

— Карамба! — каза единият войник. — Къде изчезнаха проклетите кучета?

— Сигурно са по следите на бегълците, Алонсо — рече някой.

— А как са могли за толкова кратко време да отидат толкова далече? Обзалагам се, че това са бу-канери.

— Лъжеш се, Диас. Това са хората, които избягаха от Санто Доминго и убиха клетия Барейо.

— По дяволите! Ще отмъстим за него!

— Тихо! Кучетата се връщат!

Наистина лаят, който преди малко се дочуваше едваедва, ставаше все по-силен. Кучешката глутница бе вече разбрала, че върви по стари следи и сега се връщаше с яростен лай.

— Нищо ли не намерихте, малки мои? — запита кучетата Диас. — Ще ги откриете, милички. Негодниците сигурно не са далече оттук. Търсете!

При тази заповед кучетата отново се разпръснаха във всички посоки. Петимата войници, които изпълняваха ролята на авангард, ги последваха.

— Най-сетне можем да си отдъхнем — извика гасконецът.

— Тихо! Идват! — прошепна буканерът.

— Кой?

— Патрулите. Испанците по всяка вероятност смятат, че имат работа с опасни хора.

Тъй като дървото, в което се бяха скрили корсарите, беше в края на гората, те успяха да видят войниците, начело на които тичаха половин дузина кучета. Буканерът изруга тихо:

— Трябва да се махнем оттук, преди да дойдат кучетата.

Те тъкмо се канеха да се спуснат на земята, когато глутницата, която смятаха вече за изчезнала, се върна с бесен лай и заобиколи дървото.

— Карамба! — каза буканерът. — Откриха ни! Петимата войници, които образуваха авангарда, насъскаха кучетата с високи викове. Чу се изстрел.

Гасконецът бе стрелял върху един от войниците. Куршумът не бе пропуснал целта си. Останалите четирима войници се разбягаха бързо.

— Добре! — рече буканерът. — Авангардът е обезвреден. Сега не трябва да позволим на патрулите да ни обкръжат.

Той възседна един клон, облегна се на стеблото и стреля. Приглушен вик показа, че е улучил. Патрулите се прикриха във високата трева.

— Сега ще пропълзят насам — продължи спокойно буканерът. — Но докато имаме барут и куршуми, положението ще бъде в наши ръце.

— Кой знае какво възнамеряват да направят? — прошепна гасконецът. — Носят снопчета клонки.

— По всяка вероятност искат да ни задушат с дим — отвърна буканерът. След това той се обърна към гасконеца: — Не е зле да се заемете с кучетата!

— Добре — отвърна Барейо и с точен изстрел пръсна черепа на най-голямото куче.

— Това беше първото — каза той.

Докато гасконецът продължаваше да избива едно след друго кучетата, останалите не престанаха да стрелят по войниците:

— Трябва да напуснем позицията си и да се оттеглим — каза буканерът.

— Дали ще можем да си пробием път? — запита графът.

— Ще направим пробив с един залп и ще избягаме към блатата.

— А кучетата?

— Малко от тях са живи. Последното скоро ще… Ах! От това се страхувах!

До дънера на дървото, на което се бяха скрили бегълците, бе паднало горящо снопче клонки. Нагоре се издигна гъст задушлив дим. Очите на обсадените се просълзиха. Те започнаха да кашлят.

— Веднага трябва да слезем! — извика буканерът. — Запалили са клонки от пиперови храсти. Всички долу!

Четиримата мъже се спуснаха на земята. Едно от кучетата се хвърли срещу буканера, но ловецът с един удар на приклада си го повали. Другите две, които се бяха хвърлили срещу графа и гасконеца, последваха съдбата му.