Томас Харис - Черна неделя

Докато таксито подрънкваше по десеткилометровия път, който делеше летището от Бейрут, денят започна да отстъпва на нощта. Далия Айяд седеше на задната седалка, загледана във вълните на Средиземно море, променящи цвета си от бяло към сиво в отмиращата светлина. Мислите й обаче бяха погълнати от американеца. Много бяха въпросите, свързани с него, на които й предстоеше да отговаря.

Таксито зави по улица „Вердюн“ и си запроправя път към сърцето на големия град — квартал Сабра, населен предимно с палестински бежанци. Шофьорът не се нуждаеше от указания. Той хвърли изпитателен поглед в огледалото за обратно виждане, изгаси фаровете и отби в малък вътрешен двор на улица „Джеб ел Нахел“. Мракът бе непрогледен. Далия дочуваше далечните шумове на уличното движение и потракването на изстиващия двигател. Измина една минута.

Цялото такси се разтресе, когато и четирите врати бяха рязко разтворени и мощен сноп светлина от фенерче заслепи шофьора. Далия долови мириса на смазка от пистолета, насочен на сантиметър от окото й.

Мъжът с фенерчето пристъпи към задната врата и пистолетът бе прибран.

— Джини! — тихо произнесе Далия.

— Излез и ме следвай.

Изрече думите на арабски, със слятото произношение, присъщо на Джабал.

Безмилостен трибунал очакваше Далия Айяд в смълчаната бейрутска стая. Хафез Наджир, оглавил Джихаз ал Расд (РАСД), елитното разузнаване на Ал Фатах, седеше зад писалище, опрял глава на стената. Беше висок мъж с несъразмерно малка глава. Подчинените му тайно го наричаха помежду си „Богомолката“ и всеки, върху когото спираше вниманието си, изпитваше погнуса, примесена с ужас.

Наджир оглавяваше Черния септември. За него не съществуваше близкоизточен конфликт, а и връщането на Палестина на арабите не би го трогнало. Вярваше единствено в тоталното унищожение. Също като Далия Айяд.

Това впрочем се отнасяше с пълна сила и за останалите двама в стаята: Абу Али, който контролираше отрядите убийци на Черния септември в Италия и Франция, и Мухамад Фазил, оръжеен експерт и архитект на нападението срещу Олимпийското селце в Мюнхен. И двамата членуваха в РАСД, мозъка на Черния септември. Техните постове не се признаваха от по-многобройното партизанско движение на палестинците, тъй като Черният септември битува в Ал Фатах както копнежът в човешкото тяло.

Именно тези трима мъже взеха решение Черният септември да нанесе удар на територията на Съединените щати. Повече от петдесет конкретни плана бяха разработени и отхвърлени. Междувременно американското оръжие продължаваше да се изсипва като от рог на изобилието в израелското пристанище Хайфа.

Ала решението на проблема изведнъж изплува от мрака и сега, ако Наджир дадеше своето окончателно одобрение, изпълнението на мисията щеше да се окаже в ръцете на тази млада жена.

Тя метна джелабата си на един стол и се изправи с лице към тях.

— Добър вечер, другари.

— Добре дошла, другарко Далия — поздрави Наджир.

Той не стана от стола си, когато тя влезе в стаята. Нито пък другите двама. Външността й бе претърпяла промени по време на едногодишния й престой в Съединените щати. Изглеждаше елегантна в скъпия костюм от сако и панталон и те се усетиха някак обезоръжени.

— Американецът е готов — докладва тя. — Убедена съм, че ще действа, без да се поколебае. Това е единствената цел в живота му.

— Доколко е стабилен?

Наджир като че ли се взираше право в черепа й.

— Достатъчно. Аз го крепя. Много е зависим от мен.

— Така и подразбрах от докладите ти, но кодът ни е много несъвършен. Имаш ли въпроси, Али?

Абу Али я огледа внимателно. Тя си го спомняше от лекциите му по психология в Американския университет в Бейрут.

— Значи американецът има вид на напълно разумен?

— Да.

— Но според теб е психически болен?

— Психическото здраве и разумното поведение не са едно и също нещо, другарю.

— Нараства ли зависимостта му от теб? Минава ли през периоди на враждебност спрямо личността ти?

— Понякога е враждебен, но вече все по-рядко.

— Импотентен ли е?

— Твърди, че е бил импотентен от момента, в който напуснал Виетнам, допреди два месеца.

Далия не откъсваше очи от Али. Ситните му, резки и пестеливи движения и влажни очички й напомняха за мангуста.

— Ти приписваш ли си заслугите за това, че се е освободил от импотентността?

— Тук не става дума за заслуги, другарю. Въпросът се свежда до контрол. Моето тяло е инструмент за поддържането на този контрол. Ако пистолетът беше по-ефикасен, щях да използвам него.