Томас Харис - Черна неделя

Когато жена му го заряза, тя му остави къщата. Тази вечер светлините на работилницата в гаража горяха до късно — Майкъл се трудеше и чакаше Далия. Разбъркваше на работния тезгях кутия с епоксидна смола. Силната й миризма изпълваше гаража. На пода до него лежеше странен предмет с дължина шест метра — гумен калъп, който Ландър беше направил от корпуса на спасителна лодка, като го обърна наопаки и го сряза по кила. Между двете половини имаше разстояние четирийсет и пет сантиметра. Бяха прихванати от широка обща дъга. Погледнат отгоре, калъпът приличаше на голяма аеродинамична подкова. Създаването му беше отнело седмици от свободното време на Ландър. Но сега блестеше от смазка и беше напълно готов.

Ландър си свирукаше тихичко и полагаше пластове стъклена вата и смола в калъпа, като грижливо заглаждаше ръбовете. Когато стъклената вата и смолата се втвърдяха, щеше да ги извади от калъпа и да получи лека, гладка гондола, която да прилегне точно под гондолата на дирижабъла. Отворът в центъра щеше да е достатъчен да минат единственото кормило за приземяване на дирижабъла и предавателната му антена. Товароносещата рамка, която щеше да влезе в гондолата, висеше от пирон на стената на гаража. Беше изключително лека и здрава с двойни основи от тръби тип „Рейнолдс 5130“ и ребра от същия материал.

Ландър беше превърнал гаража за две коли в работилница още докато беше женен и в него изработи голяма част от мебелите си в годините, преди да отиде във Виетнам. Нещата, които жена му не бе пожелала да вземе, още стояха по рафтовете — високо детско столче, сгъваема масичка за къмпинг, плетени дворни мебели. Флуоресцентната светлина режеше очите и Ландър бе надянал шапка за бейзбол, докато работеше около калъпа, и тихичко си подсвиркваше.

Веднъж спря и дълбоко се замисли. После продължи да заглажда повърхността. Вдигаше внимателно крака, за да не скъса вестниците, постлани на пода.

Малко след четири сутринта телефонът иззвъня. Ландър се обади от гаража.

— Майкъл, ти ли си? — Английските интонации в гласа й винаги го смайваха и си представи слушалката, заровена в тъмната й коса.

— Кой може да е?

— Баба е добре. Аз съм на летището и ще закъснея. Не ме чакай, легни си.

— Какво…

— Майкъл, изгарям от нетърпение да те видя. — Телефонът се затвори.

Малко преди изгрев-слънце Далия се зададе по алеята за коли. Прозорците на къщата бяха тъмни. Беше неспокойна, но не колкото преди първата им среща — тогава се бе почувствала като в стая, в която има змия, а тя не знае къде е. Когато се пренесе да живее при него, се научи да отделя смъртоносната част на Майкъл Ландър от останалата. Сега в негово присъствие усещаше, че и двамата са в стаята със змията, само че вече знаеше къде се намира тя и дали спи.

При влизането си вдигна повече шум, отколкото беше необходимо, и нежно извика името му, когато се заизкачва по притихналите стълби. Не искаше да го стряска. Спалнята беше тъмна като гроб.

От прага видя огънчето на цигарата му да проблясва като малко червено оченце.

— Здравей — каза тя.

— Ела тук.

Тръгна в мрака към огънчето на цигарата. Кракът й докосна оръжието на пода до леглото му. Всичко беше наред. Змията спеше.

Ландър сънуваше китове и не му се разделяше с този сън. Огромната сянка на военноморския дирижабъл се движеше по леда под него, докато летеше в безкрайния ден. Беше хиляда деветстотин петдесет и шеста година и той минаваше над Северния полюс.

Китовете се грееха на арктическото слънце и не виждаха дирижабъла, докато не увисна почти над тях. Тогава чу звуци, подобни на флейта, издигащи се от сребристите фонтани, които разпръснаха около себе си, когато започнаха да се плъзгат под синия лед на Северно море. Ландър гледаше от гондолата и още виждаше изчезналите под леда китове. Дълбоко в хладния син покой, където цареше вечна тишина.

След това се озова над полюса и магнитната стрелка на компаса пощуря. Слънчевата активност се намеси от всички посоки и с Флечър на кормилото той се понесе към слънцето, докато флагът на котвата се тътреше долу по леда.

— Компасът — промълви той, когато тя влезе в стаята. — Компасът.

— Слънчевият лъч от Шпицберген, Майкъл — рече Далия и докосна бузата му с ръка. — Нося ти закуската.

Знаеше този негов сън. Надяваше се да го сънува често. Тогава беше по-управляем.

На Ландър му предстоеше тежък ден, а тя не можеше да го придружи. Дръпна пердетата и слънчевите лъчи заляха стаята.