Томас Харис - Черна неделя

— Бих предпочела да не ходиш.

— Колко пъти трябва да ти повтарям — заговори Ландър. — Притежателите на права за пилотиране се наблюдават стриктно. Ако не отида, ще ми изпратят чиновник от Администрацията на ветераните с формуляр. Въпросите в него са: А. Отбележете състоянието му на земята. Б: Изглежда ли субектът потиснат? И тъй нататък до безкрай.

— Можеш да се справиш с това.

— Едно обаждане в щаба, един мъгляв намек, че съм нестабилен, и край. Ще ми забранят да летя. Ами ако чиновникът надникне в гаража? — Пийна портокалов сок. — Освен това искам да ги видя за последен път.

Далия стоеше до прозореца. Слънцето топлеше бузата и шията й.

— Как се чувстваш?

— Имаш предвид дали днес съм луд? Не, днес не съм.

— Не исках да кажа това.

— Ами, не си. Просто ще вляза в малък кабинет при един от тях, ще затворя вратата и той ще ме уведоми за новите неща, които правителството ще направи за мен. — Нещо пошавна зад очите му.

— Е, добре, днес луд ли си? Ще провалиш ли всичко? Ще стискаш ли някого за гушата, докато хвърли топа и те заловят и затворят? Тогава има да седиш в килията си, да мастурбираш и да пееш „Боже, спаси Америка и Никсън“.

Беше използвала едновременно две оръжия. Беше ги пробвала поотделно, но сега искаше да види как действат заедно.

Паметта на Ландър заработи. Наяве спомените го караха да примижава. Насън често крещеше.

Мастурбация: северновиетнамската охрана го завари да мастурбира в килията си и го накара да го направи пред всички.

„Боже, спаси Америка и Никсън“: написан на ръка плакат в ръцете на офицер от Военновъздушните сили пред прозореца на C-141 в базата Кларк на Филипините, когато военнопленниците се прибираха вкъщи. Ландър, седнал от другата страна на пътеката, го беше прочел наопаки на светлината на слънцето.

Погледна Далия с мътни очи. Устата му леко се отвори, а лицето му се смъкна. Знак за опасност. Остана така няколко секунди, докато прашинките танцуваха в слънчевата светлина около Далия и късата грозна пушка до леглото.

— Не трябва да ги убиваш един по един, Майкъл — нежно заговори тя. — Не трябва да правиш и другото сам. Аз ще го направя вместо теб. Обичам да го правя.

Говореше истината. Ландър винаги познаваше. Очите му отново се проясниха и за миг спря да чува сърцето си.

Коридори без прозорци. Майкъл Ландър вървеше сред мъртвия въздух на правителствената сграда по дългите етажи, където буферът се люшкаше от стена до стена и описваше блестящи арки. Охрана в сини униформи проверяваше чанти и пакети. Ландър не носеше нищо.

Момичето в приемната четеше роман със заглавие „Сватбата на медицинската сестра“.

— Казвам се Майкъл Ландър.

— Взехте ли си номерче?

— Не.

— Вземете.

Той взе номерирано кръгче от подноса на бюрото.

— Кой е номерът ви?

— Трийсет и шест.

— Как се казвате?

— Майкъл Ландър.

— От какво се оплаквате?

— От нищо. Днес трябва да се явя на разговор. — Подаде й писмото от Администрацията на ветераните.

— Седнете, моля. — Обърна се към микрофона до себе си. — Номер седемнайсет.

Номер седемнайсет — младо момче със занемарен вид и яке от изкуствена материя, се шмугна покрай Ландър и изчезна в зайчарника зад гърба на секретарката.

Почти половината от петдесетте места в чакалнята бяха заети. Повече от мъжете бяха бивши командоси, които в цивилни дрехи изглеждаха точно толкова неугледни, колкото и навремето в униформи. Ландър си ги представи как блъскат автоматите на някоя автобусна гара, облечени в измачкани защитни костюми.

Пред него седеше мъж с лъскав белег над сляпото око. Беше се постарал да го закрие с косата си. Всеки две минути вадеше от джоба си носна кърпа и се секнеше в нея. Имаше кърпи във всеки джоб.

Мъжът до Ландър стоеше неподвижно с длани върху бедрата. Движеха се единствено очите му. Не спираха дори за секунда — проследяваха всеки, който минаваше през чакалнята. Често се напрягаше да ги извърта до крайност, за да не помръдне главата си.

В малък кабинет в лабиринта зад секретарката Харолд Пю очакваше Ландър. Пю беше военен психиатър с процъфтяваща кариера. Приемаше назначението си в специалната секция за военнопленници като поредна крачка към светлото бъдеще.

Новата работа на Пю го засипа със значителен обем литература. Между купищата диагнози беше и тази на главния национален консултант по психиатрия към Военновъздушните сили. В нея пишеше: „Не е възможно човек, подлаган продължително време на непоносими унижения, изолация и лишения, да не развие депресия, породена от силен гняв, потискан през дълъг период от време. Въпросът е просто кога и как депресията ще изплува и в каква форма ще се изрази.“