Томас Харис - Черна неделя

Ландър вече се чувстваше по-добре.

— Да. Психиатърът на военната болница „Сейнт Олбан“ разговаря с мен. Здравата си пийваше.

— Ако имате нужда от допълнителни консултации, мога да ви помогна.

Ландър намигна.

— Вижте, господин Пю, вие сте светски човек, аз също. Случват се и такива неща. Поводът, за който исках да ви видя, е получаването на някаква компенсация за това тук. — Вдигна обезобразената си ръка.

Пю се почувства на позната почва. Изтегли формуляр 214 от досието на Ландър.

— Тъй като очевидно не сте сакат, ще трябва да намерим някакъв начин, но… — намигна на Ландър — ще се погрижим за вас.

Когато Ландър излезе от сградата на Администрацията на ветераните, беше четири и половина и вечерната блъсканица в мръсния манхатънски следобед беше започнала. Потта замръзваше на гърба му, докато стоеше на стъпалата и наблюдаваше тълпите, които се носеха към станцията на метрото на Двайсет и трета улица. Не можеше да влезе там и да се натъпче в един вагон с тях.

Много от служителите в Администрацията тихомълком се измъкваха преди края на работното време. Техният поток задръсти вратите и го изтласка към стената. Прииска му се да се бие. Маргарет се приближи тичешком и той усети мириса и допира й. Разговорът над шперплатовия тезгях. Трябваше да мисли за нещо друго. Свирката на чайника. За Бога, само това не. Усети хладна болка в дебелото черво и затърси таблетка ломотил. Късно. Трябваше бързо да намери тоалетна. Бързо. Върна се към чакалнята, мъртвият въздух лепнеше като паяжина по лицето му. Когато влезе в малката тоалетна, беше пребледнял, на челото му бе избила пот. Единствената кабинка беше заета и пред нея чакаше още един мъж. Ландър се обърна и тръгна обратно през чакалнята. В медицинския му картон пишеше: еластично дебело черво. Не бяха му предписали лекарства. Бе открил сам ломотила.

Защо не го глътнах предварително?

Мъжът с шарещите очи проследи Ландър докъдето можа, без да помръдне глава. Болката в червата вече го връхлиташе на вълни, кожата му настръхна и той започна да се задъхва.

Дебелият портиер порови във връзката с ключове и пусна Ландър в тоалетната на персонала. Застанал отвън, портиерът не можеше да чуе неприятните звуци. Най-сетне Ландър вдигна лице към тавана. От спазмите очите му се бяха навлажнили и сълзите се затъркаляха по лицето му.

За секунда отново клечеше до пътеката пред очите на охраната по време на принудителния марш към Ханой.

Беше същото, съвсем същото. Отново чу свирката на чайника.

— Мръсници — изграчи Ландър. — Мръсници.

Избърса лице с обезобразената си ръка.

Далия, която цял ден беше пазарувала с кредитните карти на Ландър, чакаше на перона, когато той слезе от влака. Видя го да слиза предпазливо по стъпалата и разбра, че се старае да не раздрусва вътрешностите си.

Напълни картонена чашка с вода от чешмата и извади от чантата си малко шишенце. Когато сипа опиата, водата побеля като мляко. Забеляза я едва когато застана до него и му подаде чашката.

Имаше вкус на горчива билка и устата и езикът му леко изтръпнаха. Преди да стигнат до колата, опиумът започна да успокоява болката, а след пет минути му мина напълно. Когато стигнаха вкъщи, той се повали на леглото и спа три часа.

Ландър се събуди объркан и неестествено бодър. Защитните му рефлекси работеха и умът му се съвземаше от болезнените видения като лента, превъртана на бърза скорост. Мислите му се връщаха към безобидните, изрисувани образи между звънците и камбаните. Днес не беше провалил плана, поне дотук добре.

Чайникът… Вратът му се схвана. Струваше му се, че го сърби някаква точка между плещите, която не можеше да достигне. Не можеше да задържи краката си неподвижни.

Къщата тънеше в мрак, призраците й блуждаеха навред из нея. Внезапно зърна трепкаща светлинна, слизаща по стълбите. Далия носеше свещ, сянката й на стената бе огромна. Беше облечена с тъмен, дълъг до земята халат, босите й крака се движеха безшумно. Застана до него, свещта се отразяваше като две точици в големите й тъмни очи. Протегна ръка.

— Ела, Майкъл. Ела с мен.

Тръгна бавно заднишком към тъмния коридор, повела го за ръка. Гледаше го в лицето. Черната й коса висеше над раменете. Белите стъпала надничаха при всяка крачка изпод ръба на халата. Вървяха така, докато стигнаха някогашната детска стая, празна от цели седем месеца. Сега, в светлината на свещта, Ландър видя, че в дъното й има голямо легло, а стените са покрити с тежки драперии. Дъх на тамян докосна лицето му, а на масичка до леглото трепкаше синият пламък на спиртник. Това вече не беше стаята, в която Маргарет… не, не, не.