Томас Харис - Черна неделя

Пю възнамеряваше да прочете всичко, когато има време. Военното досие на бюрото му беше впечатляващо. Докато чакаше пациента, го прегледа още веднъж.

„Ландър, Майкъл, 0214278603. Корея 1951 г., мичман. Много висока оценка. Обучение по въздухоплаване в Лейкхърст, Ню Джърси, 1954 г. Изключителни постижения. Препоръки за изследователска дейност в полярния кръг с дирижабъл. Военноморска полярна експедиция през 1956 г. Преместен в Администрацията, когато през 1964 г. флотата прекратява проучванията с дирижабли. Доброволец за пилот на хеликоптер през 1964 г. във Виетнам. Два пъти. Свален близо до Донг Хой на 10 февруари 1967 г. Шест години военнопленник.“

На Пю му се стори странно, че офицер с досието на Ландър е подал оставка. Нещо не беше в ред, Пю си спомни за разпитите при закрити врата, когато военнопленниците се завърнаха. Май щеше да е по-добре да не пита Ландър защо е подал оставка.

Погледна часовника си. Четири без двайсет. Човекът закъсняваше. Натисна бутона на телефона на бюрото си и чу гласа на секретарката.

— Господин Ландър дали дойде?

— Кой, кой, господин Пю?

Пю се зачуди наистина ли е толкова тъпа, или се прави на такава.

— Ландър. Ландър. Един от специалните пациенти. Инструкциите ви са да го изпратите при мен веднага щом дойде.

— Добре, господин Пю. Ще го изпратя.

Секретарката се върна към романа си. В четири без десет й потрябва листче, с което да отбележи страницата, и взе писмото на Ландър. Името се наби в очите й.

— Номер трийсет и шест. Номер трийсет и шест. — Звънна в кабинета на Пю. — Господин Ландър ще дойде веднага.

Пю остана малко изненадан от вида на Ландър. Изглеждаше стегнат в униформата си на капитан от запаса. Движеше се бързо и го гледаше в очите. Пю си беше представял, че ще се занимава с прегърбени мъже с хлътнали очи.

Видът на Пю не изненада Ландър. През целия си живот беше ненавиждал чиновниците.

— Прекрасно изглеждате, капитане. Бих казал, че успешно сте се приспособили след завръщането си.

— Много успешно.

— Сигурен съм, че се чувствате отлично в семейна обстановка.

Ландър се усмихна. Очите не взеха участие в усмивката.

— Доколкото знам, семейството ми се чувства отлично.

— Не живеете ли заедно? Стори ми се, че сте женен. Я да видя, да, имате две деца, нали?

— Да, имам две деца. Разведен съм.

— Извинете. Опасявам се, че моят предшественик Горман е оставил твърде малко информация. — Горман беше повишен поради некомпетентност.

Ландър внимателно наблюдаваше Пю. На устните му играеше лека усмивка.

— Кога се разведохте, капитан Ландър? Трябва да го нанеса в досието ви. — Пю приличаше на крава, кротко пасяща на брега на тресавище, без да усеща, че някой я дебне от тъмната сянка.

Внезапно Ландър усети, че говори за неща, за които не си позволява дори да мисли. Никога.

— За първи път е подала молба за развод два месеца преди освобождаването ми. Май по времето, когато Парижките преговори се бяха забатачили, та чак миришеше на избори. Но не го направи тогава. Напусна ме една година след като се върнах. Моля ви, Пю, не се притеснявайте. Правителството направи всичко, каквото можа.

— Не се и съмнявам, но трябва да…

— Един флотски офицер няколко пъти е посещавал Маргарет, след като ме плениха, пил чай с нея и я успокоявал. Както, естествено, ви е добре известно, съществува стандартна процедура за подготовка на съпругите на военнопленниците.

— Предполагам, че понякога…

— Предупредил я, че сред освободените военнопленници се ширят хомосексуализъм и импотентност. За да знае какво да очаква, разбирате, нали? — Ландър искаше да млъкне. Трябваше да млъкне.

— По-добре да…

— Казал й, че продължителността на живота на военнопленниците е два пъти по-ниска от средната. — На лицето на Ландър вече сияеше широка усмивка.

— Но, капитане, сигурно е имало и други фактори.

— О, да, разбира се, вече се е чукала с някого, ако това имате предвид. — Ландър се засмя високо, прониза го добре познато чувство на непоносимо напрежение. „Не е нужно да ги убиваш един по един, Майкъл. Ще седиш в килията, ще пееш и ще мастурбираш.“

Ландър затвори очи, за да не гледа пулсиращата вена на гърлото на Пю.

Първият рефлекс на Пю беше да се засмее заедно с Ландър, за да го предразположи. Но лековатите, евтини приказки за секса обидиха баптиста у него и той потисна навреме смеха си. Това спаси живота му.

Пю отново взе папката с досието.

— Съветвали ли сте се със специалист по тези въпроси?