Том Кланси: Ловът на „Червения октомври“

За предоставената ми техническа информация и съвети аз съм изключително задължен на Майкъл Шелтън, бивш военноморски пилот; на Лари Бонд, чиято военноморска игра „Харпун“ беше приета за обучение на кадетите в Националния корпус за подготовка на офицерите от резерва (NROTC); на доктор Джери Стърнър и на доктор Крейг Джешк, както и на капитан III ранг Грегъри Янг от Военноморските сили на САЩ.

Марко Рамиус, капитан първи ранг от Съветските военноморски сили, беше подходящо облечен за арктическите условия, обичайни за подводната база на Северния флот в Полярний. Тялото му бе обгърнато от пет пласта вълна и мушама. Мръсен пристанищен влекач избутваше носа на подводницата му на север, насочвайки я към канала. Докът, който бе приютявал „Червения октомври“ в течение на два безкрайни месеца, сега представляваше пълна с вода бетонна кутия, една от многото, построени специално за да подслонят стратегическите ракетни подводници. На ръба й се бяха насъбрали моряци и докери, които наблюдаваха отплуването на кораба му по бездушния си руски маниер — без да махат с ръце или да аплодират.

— Машини бавно напред, Камаров! — заповяда той. Влекачът се плъзна встрани от пътя им и Рамиус погледна назад към разпенената водна следа, оставяна от двойката бронзови витла. Командирът на влекача помаха с ръка и Рамиус отвърна на жеста му. Влекачът бе свършил простичката си работа бързо и ефикасно. „Червения октомври“, подводница от типа „Тайфун“, тръгна на собствен ход към главния канал за кораби на фиорда Кола.

— Ето го „Пурга“, капитане! — посочи Григорий Камаров към ледоразбивача, който щеше да ги съпровожда до морето. Рамиус кимна. Двата часа, необходими за преминаване на канала, щяха да подложат на изпитание не моряшките способности, а издръжливостта му. Духаше студен северен вятър — единственият северен вятър в тази част на света. Късната есен се бе оказала изненадващо мека, почти без сняг, в район, където снежната покривка обикновено се измерва в метри. След това, една седмица преди да отплуват, се бе разразила истинска зимна буря, вилняла по крайбрежието на Мурманск и откъртила парчета от арктическото ледено пространство. Присъствието на ледоразбивача не се дължеше на формално изискване. „Пурга“ щеше да избутва встрани ледените блокове, навлезли през нощта в канала. Щеше да бъде безкрайно неприятно най-новата ракетна подводница на Съветските военноморски сили да бъде повредена от случайна буца замръзнала вода.

Водата във фиорда се вълнуваше, подгонена от бръснещия вятър. Започна да залива сферичния нос на „Червения октомври“ и да се търкаля назад към плоската ракетна палуба, изпънала се пред високо извисяващия се черен корпус. Беше покрита с пласт трюмно масло, изтекло от безброй кораби, мръсотия, която не се изпаряваше при ниските температури и оставяше черен пръстен по скалистите стени на фиорда като от банята на запуснат гигант. „Изключително подходящо сравнение — помисли Рамиус. — Съветският колос е безразличен към мръсотията, която оставя но лицето на земята“ — промърмори той на себе си. Още като момче беше научил морския занаят на рибарска лодка във вътрешността на страната и знаеше какво е да бъдеш в хармония с природата.

— Увеличете скоростта на една трета — нареди той. Камаров повтори заповедта на своя капитан по телефона на мостика. Водата се разпени още по-силно, когато „Червения октомври“ изостана от „Пурга“. Капитан лейтенант Камаров беше корабният навигатор и последната длъжност, която бе изпълнявал, беше пристанищен пилот на големите бойни кораби, базирани от двете страни на широкия залив. Двамата офицери продължиха да наблюдават зорко въоръжения ледоразбивач на триста метра пред себе си. Върху задната палуба на „Пурга“ потропваха с крака от студ няколко моряка от екипажа и между тях се белееше престилката на корабния готвач. Искаха да станат свидетели на първото плаване на „Червения октомври“, а освен това моряците бяха готови почти на всичко, за да нарушат монотонния ритъм на задълженията си.

При друг случай Рамиус щеше да се раздразни от ескорта — каналът тук беше широк и дълбок, — но не и днес. Ледът беше нещо, което си заслужаваше безпокойството. Както и много други неща.