Томас Харис - Червения дракон

Междинната врата между верандата и кухнята бе закърпена с тъмен шперплат на местата, където полицията бе извадила натрошеното стъкло. Греъм включи фенерчето си и отвори с ключа, който му бяха дали в участъка. Изведнъж му се прииска да светне всички лампи, да окачи на ревера си новата лъскава значка и да вдигне онзи официален шум, който би оправдал присъствието му в този дом, превърнал се в лобно място за пет човешки същества. Не направи нищо подобно, разбира се, а просто се върна обратно и седна зад кухненската маса.

Две сини лампички на печката блещукаха в мрака. Миришеше на ябълки и лак за мебели.

Щракна термостат и климатичната инсталация заработи. Греъм подскочи, обзет от внезапен страх. Лесно се справи с пристъпа му — със страха бяха стари познайници. Просто беше уплашен, но уверен, че ще може да продължи.

Уплашен виждаше и чуваше по-добре, но за сметка на това имаше затруднения с говора и понякога ставаше груб. Но тук нямаше с кого да разговаря, нямаше и кого да нагруби.

В този дом лудостта бе влязла през кухненската врата, стъпвайки безшумно с обувки четирийсет и трети номер. Седнал в мрака, Греъм надуши лудостта така, както служебното куче надушва следата.

През целия ден и част от вечерта се беше запознавал с доклада на детективите от отдел „Убийства“ на местното полицейско управление. Спомни си, че при пристигането им тук лампичката на отдушника е била включена. Стана и щракна копчето.

На стената над печката висяха два бродирани върху парчета плат надписа в рамки. „Целувката е нетрайна, за разлика от готвенето“ — гласеше единият, докато вторият беше малко по-излиятелен: „Нашите приятели обичат тази кухня, защото в нея най-ясно се долавя пулсът на дома, а тихото му присъствие ги успокоява.“ Греъм погледна часовника си. Беше единайсет и половина. Според заключението на патолога смъртта е настъпила между единайсет и един през нощта.

Първата му задача е била да проникне безшумно в къщата. Греъм се опита да си представи как го е направил…

Лудият откача кукичката на градинската порта. Застава в сянката на Верандата и вади от джоба си вакуумната гума, най-вероятно долната част от онези големи острилки за моливи, предназначени за залепяне върху бюро.

Клекнал до долната дървена половина на кухненската врата, той вдига глава и предпазливо наднича през стъклото. Езикът му облизва вакуумната чаша, след което ръбата му я притиска до стъклото и натиска надолу прикрепващото лостче. Към гумата е вързан малък елмаз, с помощта, на който ще изреже кръгче в прозореца.

Елмазът тихо проскърцва, рязко чукане, и стъклото е счупено. С едната ръка чука, а с другата придържа гумата. Стъклото не бива да пада. Изрязаното кръгче има всъщност яйцевидна форма, тъй като част от Канапа се е увил около долната част на гумата едновременно с въртеливото движение на елмаза. Леко пропукване — и кръгчето стъкло е навън. На лудия изобщо не му пука, че върху него остават следи от слюнката му, АБ-позитивна…

Ръката в плътно прилепнала ръкавица се промушва през дупката и напипва ключалката. Вратата безшумно се отваря. Вече е вътре. Светлината от отдушника му е напълно достатъчна, за да се ориентира в малко необичайната кухня. Въздухът е приятно прохладен.

Уил Греъм извади две хапчета за храносмилане и ги глътна. Целофанът на опаковката рязко пропука и го раздразни. Обходи всекидневната, като по навик държеше лъча на фенерчето встрани от тялото си. Макар че бе проучил плана на къщата до последната подробност, все пак сбърка местоположението на стълбата за втория етаж. Оправи се и стъпи на първото стъпало. То не изскърца.

Стигна до вратата на съпружеската спалня. Виждаше и без помощта на фенерчето. Над стенния гардероб до вратата на банята мъждукаше нощна лампа с оранжева светлина. Съвсем ясно се долавяше металният мирис на кръв.

Светлината беше съвсем достатъчна, особено ако човек изчака очите му да се нагодят към нея. За лудия не е било трудно да различи господин Лийдс от съпругата му. Лесно е прекосил спалнята, сграбчил е Лийдс за косата и му е прерязал гърлото. А после? Дали се е върнал до вратата да запали осветлението? Дали е поздравил госпожа Лийдс, преди да стреля в нея?

Греъм запали осветлението. Насреща му безмълвно закрещяха кървавите петна — от стените, от дюшеците, от пода… Пропит с кръв, въздухът сякаш също крещеше. Неволно потръпна от писъка на тази потънала в тишина стая, изцапана с бавно съхнещи тъмни петна. Отпусна се на пода и зачака главата му да се успокои. Кротко, кротко!