Томас Харис - Червения дракон

— Просто реших, че ми стига. Не мога да ти обясня.

— Бог ми е свидетел, бих те разбрал, ако кажеш, че вече не понасяш гледката…

— Не е това. Наистина не е лесно да ги гледаш…, но човек знае, че са мъртви и все някак си върши работата. По-страшно е в болницата, с всичките досадни подробности. Ако човек иска да мисли, той трябва да се отърсва от подобни неща. Не съм убеден, че вече съм в състояние да го правя. Гледките ще понеса, но мисловният ми процес положително ще засече.

— Всички те са мъртви, Уил — промълви тихо Крофорд, опитвайки се да предаде мекота на гласа си. Миг по-късно осъзна, че Греъм неволно имитира ритъма на собствения му словоред. Беше го правил и преди, но не с него. В оживен разговор Греъм възприемаше говорния маниер на събеседниците си и Крофорд беше решил, че го прави нарочно, просто, за да поддържа темпото. По късно разбра, че го върши неволно, и прави немалко усилия да го преодолее. Бръкна с два пръста в джоба на сакото си и плъзна снимките по гладката повърхност на масата. — Всички са мъртви — повтори.

Греъм му отправи продължителен поглед през масата и едва тогава посегна към снимките. Бяха правени с моментална камера. Жена и три деца, следвани по петите от патица, понесли кошници с провизии за пикник към брега на някакво езеро. Семейството, наредено зад празнична торта.

Остави ги обратно след половин минута и погледна към плажа. Момчето беше клекнало и изследваше нещо в пясъка. Жената стоеше с лице към него, поставила една ръка на хълбока, а уморените вълни се плискаха около глезените и. Миг по-късно се наведе и отметна влажната коса от раменете си.

Забравил за госта, Греъм продължи да гледа Моли и момчето. Гледа ги толкова дълго, колкото и снимките. Трийсет секунди.

Крофорд полагаше сериозни усилия да не издаде обзелото го победоносно чувство. Правеше го със същото старание, с което подбра и мястото за този разговор. Беше сигурен, че Греъм ще отстъпи, просто му трябваше време.

Три забележително грозни псета се изкатериха по брега и доволно се изтегнаха край масата.

— Господи! — стреснато ги изгледа Крофорд.

— Нищо им няма, истински са — успокои го Греъм. — Тук постоянно изхвърлят новородените. Хубавите ги раздавам, а останалите неусетно порастват…

— Тези ми се виждат доста охранени.

— Моли постоянно ги тъпче.

— Прекрасно си живееш тук, Уил. С Моли и момчето… На колко години стана то?

— Единайсет.

— Хубаво дете. Ще стане по-високо от теб.

— Прилича на баща си — кимна Греъм, после добави: — С това място наистина извадих късмет.

— Флорида, господи! Колко ми се искаше да дойда тук заедно с Филис! Да си намеря тихо местенце, да се пенсионирам и да престана да живея като рак-отшелник. За съжаление всичките и приятели са в Арлингтън…

— Така и не успях да и благодаря за книгите, които ми носеше в болницата. Направи го вместо мен, моля те…

— Добре.

Две шарени птичета кацнаха на масата и заподскачаха по гладката повърхност. Крофорд не отмести поглед от тях, докато не отлетяха. После рече:

— Този мръсник май се влияе от лунните цикли, Уил. Семейство Джейкъби от Бърмингам е избито на двайсет и осми юни, в събота, при пълнолуние, а Лийдс в Атланта е убито онази вечер, на двайсет и шести юли, само ден преди края на лунния месец… От това следва, че от следващия му удар ни делят около три седмици, ако имаме късмет, разбира се… Сигурен съм, че не искаш да си кротуваш тук във Флорида и да прочетеш за поредното убийство в „Маями Хералд“… Дявол да го вземе, Уил, не съм папата, за да ти казвам какво трябва да правиш и какво не! Все пак ще те попитам: вярваш ли на преценките ми?

— Да.

— Прекрасно! Преценката ми е, че включиш ли се и ти, шансовете ни да го спипаме рязко нарастват! Хайде, Уил, скачай на седлото! Иди в Атланта и Бърмингам да хвърлиш по едно око, а после ела във Вашингтон. Ще даваш съвети, и толкоз!

Греъм не каза нищо. Крофорд изчака пет последователни вълни да разбият в брега белите си гребени, после стана и наметна сакото си.

— Ще поговорим пак следобед-рече. — Остани да хапнеш с нас.

— Не — поклати глава Крофорд. — Ще се върна пак. Чакам няколко съобщения в хотела, а и искам да се обадя по телефона. Предай благодарностите ми на Моли.

Наетата му кола вдигна облаче прах, което бавно се разстла по крайпътните храсти.

Греъм се върна при масата с неприятното усещане, че това, което вижда, ще е последният му спомен от залива Шугарлоуф — топящ се в чашите лед, потрепващи от ветреца книжни салфетки върху червеникавия плот на масата, силуетите на Моли и Уили, очертани релефно на фона на спокойното море.