Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Не си тукашна, нали, Ани?

При тези думи тя примигна, може би изненадана от това, че съм познала. Парижките деца никога не разговарят с непознати, подозрителността е здраво втъкана в същността им. Това момиче беше различно – може би предпазливо, но не недоброжелателно – и по-скоро податливо на чар.

– Откъде знаете? – попита то накрая.

Първо попадение. Усмихнах се.

– Личи си по говора ти. Откъде си? От Юга?

– Не точно – отвърна Ани. Но този път се усмихна.

От разговорите с деца може да се научи много. Имена, професии, дребни подробности, които придават безценна автентичност на самоличността. Повечето интернет пароли са имена на деца, на съпруги, дори на домашни любимци.

– Ани, не трябва ли да си на училище?

– Днес не. Почивен ден е. Освен това... – тя погледна вратата с написаната на ръка бележка.

– "Затворено поради траур" – прочетох аз.

Ани кимна.

– Кой е умрял? – яркочервеното палто не беше като за погребение, а и нищо в погледа ѝ не подсказваше, че скърби за някого.

В първия момент тя не отговори, но аз забелязах блясъка в синьо-сивите ѝ очи, които сега гледаха леко надменно: сякаш се чудеше дали въпросът ми е проява на нахалство или на искрено съчувствие.

Оставих я да зяпа. Свикнала съм да ме зяпат. Случвало ми се е дори в Париж, където хубавите жени са в изобилие. Казвам "хубави", но това е илюзия, съвсем простичък фокус, магия, нищо повече. Леко наклонена глава, определен вид походка, дрехи, които подхождат на момента – всеки може да го постигне.

Е, почти всеки.

Удостоих момичето с най-ослепителната си усмивка, сладка, самонадеяна и леко състрадателна, сякаш за секунда се бях превърнала в добрата по-голяма сестра, която то никога не е имало, бляскава бунтарка с цигара "Голоаз" в ръка, любителка на тесните поли и ярките дрехи, чиито непрактични обувки Ани тайничко мечтае да обуе.

– Ще ми кажеш ли? – попитах аз.

Тя продължи да ме гледа още около секунда. По-голямото дете в семейството, ако изобщо разбирам от тези неща, уморено, толкова уморено да бъде послушно, опасно близо до възрастта на бунтарството. Цветовете на лицето ѝ бяха необичайно ярки, в тях отгатвах своенравие, тъга, наченки на гняв и още нещо – ярка нишка, която не можех да оприлича с нищо.

– Хайде, Ани. Кажи ми. Кой е умрял?

– Майка ми – каза тя. – Виан Роше.

ВИАН РОШЕ. ОТДАВНА НЕ БЯХ НОСИЛА ТОВА ИМЕ. КАТО палто, което обичам, но отдавна съм прибрала в скрина: почти бях забравила колко добре ми стои, колко е топло и удобно. Толкова пъти съм сменяла името си – имената и на двете ни, докато се местехме от село в село и следвахме вятъра, – че вече би трябвало да съм отвикнала. Виан Роше отдавна е мъртва. И все пак...

И все пак ми харесваше да бъда Виан Роше. Харесваше ми формата на звуците му в устата ми. Виан – като усмивка. Като дума за добре дошъл.

Разбира се, сега имам друго име, не много различно от предишното. Имам и живот – по-добър, биха казали някои. Но не е същото. Заради Розет, заради Анук, заради всичко, което оставихме след себе си в Ланскене су Тан онзи Великден, когато вятърът се обърна.

Този вятър. Виждам, че и сега духа. Подмолен, но настоятелен: диктува всяко наше движение, откакто се помня. Майка ми го усеща, аз също – дори тук, дори сега, – измита ни като листа в ъгълчето на тази уличка, върти ни в бесен танц, докато паднем изнемощели на паважа.

Мислех, че сме го накарали да замлъкне завинаги. Но и най-малкото нещо може да събуди вятъра: дума, знак, смърт. За него няма тривиални неща. Всичко е ценно, всичко се трупа, докато накрая равновесието се наруши и ние отново поемем на път, и си казваме: "Е, може би другия път..."

Но вече няма да има друг път. Този път няма да бягам. Не искам да започвам отначало, както сме правили неведнъж, и след Ланскене. Този път ще останем. Каквото и да се изисква от нас. Каквото и да ни струва, ще останем.

Спряхме в първото село, в което нямаше църква. Останахме шест седмици и продължихме пътя си. Три месеца, после седмица, месец, още седмица – по пътя сменяхме имената си, докато бебето започна да личи.

Тогава Анук беше почти на седем, въодушевена от мисълта за малка сестричка, но аз бях толкова уморена, толкова уморена от тази безкрайна върволица от села покрай реката с малки къщурки и саксии със здравец по прозорците; и начинът, по който хората ни гледаха – особено нея

– И задаваха въпросите си, беше винаги един и същ.