Джоан Харис - Бонбонени обувки

Отдалеч ли идвате? При роднини ли ще отседнете? Мосю Роше ще дойде ли?

И след като отговаряхме, те ни измерваха с поглед, с онзи поглед, който се спираше върху износените ни дрехи, върху единствения ни куфар и онзи бегъл отпечатък, оставен от множеството гари, спирки и хотелски стаи, спретнати и голи.

О, как копнеех най-после да бъдем свободни! Толкова свободни, колкото никога не сме били, свободни да се задържим на едно място, да усетим вятъра и да обърнем гръб на неговия зов.

Но колкото и да се мъчехме да избягаме, слуховете ни следваха. Някакъв скандал, шушукаха хората. С някакъв свещеник – така бе чул някой. А жената? Циганка, ходи при хората от реката, представя се за знахарка, бере билки. Говори се още, че някой е умрял, може би от отрова или просто от лош късмет.

Така или иначе, нямаше значение. Слуховете пускат корени като плевели през лятото, заплитат се в краката ни, спъват ни, драскат петите ни – и бавно и постепенно започнах да разбирам.

Нещо се бе случило по пътя. Нещо ни беше променило. Може би се бяхме задържали ден – седмица – повече в някое от селата. Имаше разлика. Сенките се бяха удължили. Сега бягахме.

От какво? Тогава не знаех, но вече го различавах в отражението си в огледалата на хотелските стаи и в блестящите витрини. Винаги съм носила червени обувки, индийски поли с пискюли по воланите, палта втора ръка с маргаритки по джобовете, джинси с бродирани на тях цветя и листа. Сега се мъчех да се слея с тълпата. Черно палто, черни обувки, черна барета върху черната коса.

Анук не разбираше.

– Защо този път не останахме?

Неизменният рефрен в онези дни. Започнах да изпитвам ужас от самото име на мястото, от спомените, които полепваха като осили по дрехите ни. Ден след ден се носехме с вятъра. А нощем лежахме една до друга в някоя стаичка над кафене или си правехме горещ шоколад на походно котлонче, или палехме свещи и правехме зайчета от сенките на стената, и си разказвахме приказни истории за магии, вещици и къщички от джинджифилови сладки, и мрачни мъже, които се превръщат във вълци и понякога така и не възвръщат човешкия си облик.

Но тогава те бяха само истории. Истинската магия – магията, с която бяхме живели цял живот, магията на майка ми с талисманите и заклинанията, със солта до вратата и торбичките от червена коприна за умилостивяване на малките божества – някак ни изостави онова лято, като паяк, който за една нощ се превръща от носител на добър късмет в лоша поличба и плете мрежите си, за да улови в тях сънищата ни. И след всяка дребна магия или заклинание, след всяка обърната карта, всеки символ и всяка руна, надраскани на вратата, за да отклонят нещастието от пътя му, вятърът само духаше по-силно, дърпаше дрехите ни, душеше ни като гладно куче и ни подмяташе насам-натам.

Но ние все още бягахме пред него: беряхме вишни или ябълки според сезона, а през останалото време работехме в кафенета и ресторанти, пестяхме пари, сменяхме имената си във всяко село и град. Станахме предпазливи. Налагаше се. Криехме се като яребици в полето. Не летяхме, не пеехме.

И постепенно оставихме настрана картите Таро, престанахме да ползваме билките и специалните дни отминаваха незабелязани, луната изтъняваше и се заобляше, а руните за късмет, изрисувани на дланите ни, избледняваха и накрая се измиха.

Беше време на относително спокойствие. Спряхме в града, намерих място, където да се установим, проучих училищата и болниците. Купих евтина венчална халка от битпазара и започнах да се наричам мадам Роше.

И ето че през декември в една болница в покрайнините на Рен се роди Розет. Бяхме намерили временен подслон в село Ле Лавьоз край Лоара. Живеехме над една сладкарница. Харесваше ни. Можехме да се задържим...

Но декемврийският вятър си бе наумил друго.

Знаех тази песен от майка си. Това е стара любовна песен, магия за любов, и аз я запях, за да умилостивя вятъра, да го накарам този път да ни остави, да приспя малкото ревливо вързопче, което бях донесла със себе си от болницата. Мъничето нито ядеше, нито спеше, само плачеше като котка нощ след нощ, докато вятърът край нас свистеше и фучеше като разгневена жена, и аз всяка нощ го приспивах с тази песен, наричах вятъра "благ" и "вятърко" с думите на песента, тъй както хората от народа някога са наричали Фуриите и са се обръщали към тях с думите "достопочтени" и "могъщи" с надеждата да избегнат отмъщението им.