Джоан Харис: Бонбонени обувки

Тук има ясно разделение между обитателите на Монмартър и останалите хора. Хълмът превъзхожда другите квартали във всяко отношение, поне според моите съседи от "Плас де Фо Монейор": той е последната крепост на автентичната парижка атмосфера в град, в който днес гъмжи от чужденци.

Тукашните хора никога не си купуват шоколадови бонбони. Макар и неписани, правилата тук са стриктни. Някои места са само за туристи, като например пекарната на "Плас дьо ла Галет" с огледалата в стил ар деко, цветните стъкла и бароковите купчини от бадемови сладки. Местните ходят на "Рю де Троа Фрер" в по-евтината и по-простичка хлебарница, където хлябът е по-вкусен, а кроасаните се пекат всеки ден. По същия начин тукашните хора се хранят в "Льо Пти Пенсон", където има пластмасови маси и специалитет на деня, докато туристите предпочитат "Ла Боем" или, още по-лошо, "Ла Мезон Роз", където никой истински жител на Монмартър не би стъпил, както и не би позирал на художниците на някоя тераса в кафене на "Плас дю Тертр", нито би отишъл на неделна служба в "Сакре Кьор".

Не, повечето ни клиенти са от другаде. И ние имаме редовни посетители: мадам Люзерон, която се отбива всеки четвъртък на път за гробищата и винаги купува едно и също – три трюфела с ром, ни повече, ни по-малко, в подаръчна кутия с панделка. Дребното русо девойче с изгризани нокти, което идва да провери степента си на самоконтрол. И Нико от италианския ресторант на улица "Коленкур", който идва почти всеки ден и чиято необуздана страст към шоколада – и към всичко останало – ми напомня за човек, когото познавах някога.

Имаме и случайни посетители. Това са хора, които просто се отбиват да разгледат или търсят нещо за подарък, или просто искат да се поглезят с фуния дражета, кутия виолетки, блокче марципан или меденка, бонбони с розов ликьор или резенчета захаросан ананас с ром и карамфил.

Познавам вкусовете на всички. Знам какво искат, макар че никога не бих им го казала. Би било прекалено опасно. Анук е вече на единайсет и има дни, когато почти го усещам – това ужасно знание, затворено в нея като животно в клетка. Анук, моето лятно дете, което в миналото по-скоро би забравило да се усмихне, отколкото да ме излъже. Анук, която ближеше лицето ми и крещеше "Обичам те!" на обществени места. Анук, моята малка непозната, която все повече се отдалечава от мен с настроенията си, странните си мълчания и екстравагантните си измислици, и начина, по който ме поглежда понякога, сякаш се мъчи да различи нещо полузабравено във въздуха над главата ми.

Наложи се да сменя и нейното име, разбира се. Сега аз съм Ян Шарбоно, а тя е Ани, макар че за мен винаги ще си остане Анук. Не ме смущават самите имена. И преди сме ги сменяли. Но сякаш сме изгубили нещо. Не знам какво, просто усещам липсата му.

Казвам си, че тя расте. Отдалечени, смаляващи се като отражения на дете в коридор от огледала, виждам Анук на девет – светлината все още преобладава пред сянката, Анук на седем, Анук на шест, която стъпва тромаво като пате с жълтите си гумени ботуши, Анук с Чехълчо, който подскача след нея, Анук, стиснала сноп захарен памук в малкото си розово юмруче. Няма ги вече, разбира се: строени в редица, те са се изгубили зад бъдещите образи на Анук. Анук на тринайсет, която открива момчетата, Анук на четиринайсет, Анук на двайсет, невъзможно голяма, устремена с бърза крачка към нов хоризонт...

Чудя се какво си спомня. Четири години са много време за дете на нейната възраст и Анук вече не говори за Ланскене или – още по-зле – за Ле Лавьоз, макар че от време на време от устата ѝ се изплъзва по нещо – име, спомен, – което ми говори повече, отколкото тя предполага.

Но седем и единайсет години са два отделни континента. Надявам се, че добре съм се справила със задачата си. Достатъчно добре, струва ми се, за да държа животното затворено в клетката му и да укротявам вятъра, а онова село на Лоара да бъде само избледняла картичка от въображаем остров.

И така, аз държа под ключ истината и земята се върти както винаги, с всичко добро и лошо на нея, и ние пазим пъстрите си премени за себе си, и никога не се месим в хода на нещата – дори за приятел, дори във вид на простичка руна за късмет, надраскана върху капака на кутия.

Знам, че това не е висока цена за близо четиригодишното ни спокойствие. Но понякога се питам колко точно сме платили дотук и колко още предстои да плащаме.

Има една стара приказка, която знам от майка си – за момъка, който продал на уличен търговец сянката си в замяна на вечен живот. Получил каквото искал и си тръгнал доволен от изгодната сделка – защото каква полза от сянка, мислел си той, и защо да не се отърве от нея?