Джоан Харис - Бонбонени обувки

Не че животът на тази жена ме интересуваше кой знае колко. Поне не в началото – макар че, признавам си, събуди любопитството ми. Не толкова заради покойната. Дори не заради сладкарницата – хубава, но твърде малка и ограничена за човек с моите амбиции. Заинтригува ме не жената, а момичето...

Вярвате ли в любов от пръв поглед?

Така си и мислех. Аз също не вярвам. И все пак...

Тези ярки цветове, зърнати през открехнатата врата, изкусителното загатване за неща, не докрай видени и изпитани, подрънкването на звънчетата над входа – тези неща събудиха отначало любопитството ми, а след това и вкуса ми към завоеванията.

Разбирате ли, аз не съм крадла. Аз съм предимно и основно колекционер. Правя го от осемгодишна: тогава колекционирах дрънкулки за гривната си, а сега колекционирам индивиди, техните имена, тайни, биографии, живот. О, отчасти го правя, за да извлека печалба. Но преди всичко обичам преследването, тръпката от набелязването, съблазняването, скандала. А когато пъстрата пинята се пръсне...

Това е най-любимата ми част.

– Деца – усмихнах се аз.

Ян въздъхна.

– Толкова бързо растат. Докато се опомниш, вече са си отишли – в далечината момичето продължаваше да тича.

– Не се отдалечавай! – извика тя.

– Няма да се отдалечи.

Ян изглеждаше като укротено копие на дъщеря си. Черна късо подстригана коса, правилни вежди, очи с цвят на горчив шоколад. Същите алени, непреклонни, плътни устни, леко извити нагоре в ъгълчетата. Същият неопределено чужд, екзотичен вид, макар че освен това първо впечатление за ярки цветове, зърнати през открехната врата, не виждах доказателства в подкрепа на заключението си. Тя говореше без акцент, носеше стари дрехи от универмаг "Ла Редут", простичка кафява барета, леко килната на една страна, практични обувки.

Можете да научите много за един човек, ако разгледате обувките му. Тези бяха преднамерено неекстравагантни: черни, с овални носове и неумолимо невзрачни, също като ученическите обувки на дъщеря ѝ. Общо взето, изглежда твърде скромна, дори леко опърпана, няма бижута, като се изключи простичката златна халка: точно колкото да избегне хорските приказки.

Детето в ръцете ѝ е най-много тригодишно. Има същите зорки очи като майка си, но косата му е с цвят на сурова тиква, личицето, не по-голямо от гъше яйце, е обсипано със светли лунички. Незабележимо малко семейство, поне на пръв поглед, и въпреки това не можех да се отърся от мисълта, че у тях има нещо повече, което не мога да проумея докрай, някаква неуловима светлина, различна от моята...

Ето това, помислих си, е достойно за колекцията ми.

Жената погледна часовника си.

– Ани! – извика тя.

Ани размаха ръце в далечния край на улицата – жест, който изразяваше въодушевление или може би бунт. Въздухът след нея искреше лазурен като криле на пеперуда това само затвърди впечатлението ми за нещо скрито. От малката също се излъчваше повече от загатната светлина, а колкото до майката...

– Омъжена ли сте? – попитах аз.

– Вдовица съм – каза тя. – От три години. Отпреди да се преместя тук.

– Така ли?

Не ми се вярва. За да бъдеш вдовица, не е достатъчно да носиш черно палто и венчална халка, а Ян Шарбоно (ако това е истинското ѝ име) не ми прилича на вдовица. На другите – може би, но аз съм по-наблюдателна.

Тогава защо ще лъже? Тук е Париж, за Бога, никой не съди хората заради липсата на венчална халка. Каква ли тайна крие? И струва ли си да я разкрия?

– Сигурно е трудно да се върти търговия. Особено тук.

Имах предвид Монмартър, това странно островче от камък с всичките си туристи, художници, открити водосточни шахти, просяци, стриптийз барове, липи и крадци, които дебнат нощем из китните улички.

Тя се усмихна.

– Не е толкова лошо.

– Наистина ли? Но сега, когато мадам Пусен я няма...

Ян извърна поглед.

– Собственикът ни е приятел. Няма да ни изхвърли – стори ми се, че я видях леко да се изчервява.

– Върви ли търговията тук?

– Можеше да бъде и по-зле.

Да, туристите, вечните търсачи на скъпи лъскави дреболии.

– О, не че ще забогатеем от това...

Така си и мислех. Едва преживяват. Тя гледа гордо на тези неща, но аз виждам евтината пола, оръфания подгъв на палтенцето на детето, избледнелия, вече нечетлив надпис на дървената табела над вратата.

И все пак имаше нещо странно привлекателно в препълнената малка витрина с множеството картонени и метални кутии, с шоколадовите вещици за Деня на Вси светии, украсени с лентички пъстра хартия, с тромавите тикви от марципан и захарните черепи от кленов сироп, които надничат изпод полуспуснатия транспарант.