Джоан Харис - Бонбонени обувки

Имаше и мирис – мирис на дим, ябълки и горена захар, ванилия, ром, кардамон и шоколад. Аз дори не обичам шоколад, но въпреки това усетих как устата ми се напълва със слюнка.

Опитай ме. Вкуси ме.

С пръсти направих знака на Димящото огледало, известен като Окото на Черния Тецкатлипока, и стъклото сякаш се озари за кратко.

Разтревожена, жената сякаш усети пламъка, а детето в ръцете ѝ тихо се засмя и протегна ръка...

Странно, помислих си.

– Сама ли правите бонбоните? – попитах аз.

– Някога ги правех сама. Но вече не.

– Сигурно не ви е лесно.

– Справям се – каза тя.

Хм. Интересно.

Справя ли се наистина? Ще може ли да се справя и след смъртта на старата съдържателка? Кой знае защо, но се съмнявам. О, изглежда ми много оправна с тези непреклонно присвити устни и открит поглед. Но въпреки всичко у нея има слабост. Слабост – или може би сила.

Една жена трябва да е силна, за да живее като нея, да отглежда две деца сама в Париж, да работи часове наред и ако има късмет, да изкара достатъчно, за да плати наема. Но слабостта ѝ е в друго. Да вземем това дете. Тя се страхува за него. Страхува се и за двете деца, държи ги плътно до себе си, сякаш вятърът може да ги издуха.

Знам какво си мислите. Защо това толкова ме интересува?

Е, ако щете, наречете ме любопитна. В края на краищата, аз търгувам с тайни. Тайни, дребни измами, присвояване, изучаване, кражби – както дребни, така и грандиозни, – лъжи, проклети лъжи, увъртания, подмолни дълбини, тихи води, наметала и кинжали, задни врати, тайни срещи, закътани ъгли, секретни операции, незаконно присвояване на собственост, информация и други.

Толкова ли е лошо?

Предполагам, да.

Но Ян Шарбоно (или Виан Роше) крие нещо от света. Долавям мириса на тайни отвътре – като пинята, пълна с конфети. Един добре премерен удар с камък ще ги разпръсне и тогава ще се види дали тези тайни могат да бъдат от полза за някого като мен.

Любопитна съм, чисто и просто – характерна черта на щастливците, родени под знака Едно Ягуар [1] Ден от свещения календар на ацтеките; в зависимост от деня, в който човек се ражда, той получава име съобразно този ден и го носи до седмата си година, след което получава друго име, избрано от жрец. Смята се, че името на деня на раждане символизира същността на човека. – Бел. Прев. .

Впрочем тя лъже, нали? А ако има нещо, което ние, Ягуарите, мразим повече от слабостта, то е лъжата

ДНЕС АНУК ПАК НЕ СЕ СВЪРТАШЕ НА ЕДНО МЯСТО. Може би заради вчерашното погребение, а може би просто заради вятъра. Понякога той я подхваща и я подхвърля насам-натам като полудяло жребче, прави я своенравна, безразсъдна, меланхолична и странна. Моята малка непозната.

Знаете ли, аз дори я наричах така някога, когато беше още малка и Розет я нямаше. Малка непозната, сякаш я бях взела назаем отнякъде и един ден някой щеше да дойде да си я прибере. Открай време изглеждаше такава, друга, очите ѝ виждаха твърде надалеч, мислите ѝ стигаха отвъд границите на света.

"Надарено дете, казва новата ѝ учителка. Какво забележително въображение, какъв богат речник за възрастта ѝ"

– Но въпреки това в очите ѝ се чете онзи поглед, онова подозрение, сякаш подобно въображение е само по себе си съмнително, може би знак за някаква зловеща тайна.

Вината е моя. Сега вече го знам. Навремето ми се струваше толкова естествено да я възпитам с вярванията на майка ми. Те ни даваха посока, традиции, магически кръг, в който светът не можеше да проникне. Но там, където светът не може да влезе, ние не можем да излезем. И уловени в пашкул, който самите ние сме изплели, живеем отделно от останалите като вечни чужденци.

Или поне живеехме допреди четири години.

Оттогава живеем в уютна лъжа.

Не ме гледайте с такова учудване, моля ви. Покажете ми която и да било майка и аз ще ви покажа, че тя е лъжкиня. Ние разказваме на децата си за света такъв, какъвто би трябвало да бъде: място без чудовища и без призраци, където ако правиш добро, ще ти отвръщат с добро и мама винаги ще бъде наблизо, за да ги пази. Разбира се, никога не наричаме това "лъжи" – намеренията ни са толкова добри, всичко правим само за добро, – но така или иначе те не са нищо друго.

След Ле Лавьоз нямах избор. Всяка майка би сторила същото.

– Какво стана? – все питаше тя. – Ние ли го направихме, мамо?

– Не, беше злополука.

– Но вятърът... ти казваше...