Джоан Харис - Бонбонени обувки

ХВАНАХ АВТОБУСА ЗА УЧИЛИЩЕ КАКТО ОБИКНОВЕНО. По нищо не се познава, че тук има училище, като се изключи табелата над вратата. Всичко останало е скрито зад високи зидове и може да е административна сграда или частен парк, или нещо съвсем друго. Лицеят "Жул Ренар", не особено голям по парижките понятия, за мен е отделен град.

В училището в Ланскене имаше четирийсет ученика. Тук има осемстотин момчета и момичета плюс множество ученически чанти, MP3 плейъри, мобилни телефони, дезодоранти, тетрадки, гланцове за устни, компютърни игри, тайни, клюки и лъжи. Аз имам само една приятелка – е, почти приятелка, – Сюзан Прюдом, която живее до гробищата на улица "Ганерон" и понякога идва в сладкарницата.

Сюзан, която иска да я наричат Сюз като известната напитка, е червенокоса и се дразни от това, има кръгло розово лице и все се кани да започне диета. Всъщност косата ѝ ми харесва – напомня ми за моя приятел Рижия – и изобщо не мисля, че е дебела, но тя постоянно се оплаква от това. Преди бяхме много добри приятелки, но напоследък се случва Сюз да е в лошо настроение и да говори обидни неща без никаква причина или да заявява, че повече няма да разговаря с мен, ако не направя каквото иска от мен.

Днес пак не ми говори. Това е, защото снощи не отидох на кино с нея. Но билетите за кино са скъпи, а там се продават пуканки и кока-кола и ако не си купя, Сюз забелязва и после подхвърля шеги в училище за това, че все нямам пари. Впрочем знаех, че Шантал също ще дойде, а Сюзан се държи по друг начин, когато Шантал е с нас.

Шантал е новата най-добра приятелка на Сюзан. Тя винаги има пари за кино и косата ѝ е винаги идеално сресана. Носи кръстче с диаманти от "Тифани" и веднъж в училище, когато учителката ѝ каза да го свали, баща ѝ написа отворено писмо до вестниците, в което заяви, че е срамота да правят забележка на дъщеря му за това, че носи символа на католическата си вяра, когато момичетата мюсюлманки ходят със забрадки. Вдигна се голям шум и след това забраниха и кръстовете, и забрадките в училище. Шантал обаче продължава да носи кръстчето си. Знам, защото съм я виждала в съблекалните. Учителката се прави, че не забелязва. Бащата на Шантал има особено въздействие върху хората.

Не им обръщай внимание, казва мама. Можеш да си намериш други приятелки.

Не мислете, че не съм опитвала, но всеки път, когато си намеря нова приятелка, Сюз намира начин да се сближи с нея. И преди се е случвало. Не мога да се закълна, че е така, но все пак го усещам като мирис на парфюм във въздуха. И изведнъж онези, които мисля, че са ми приятели, започват да ме отбягват и да ходят навсякъде с нея; и преди да се усетя, вече са нейни приятели, а не мои, и аз оставам сама.

Днес Сюз не ми проговори през целия ден и седя с Шантал във всички часове, и оставяше чантата си на съседния стол, за да не мога да седна там, и всеки път, щом погледнех към тях, те като че ли ми се смееха.

Не ме интересува. Кой би искал да прилича на тях?

Но после ги виждам как си шушукат, допрели глави, и по начина, по който отбягват погледа ми, мога да позная, че пак ми се присмиват. Защо? Какво толкова има в мен? Преди поне знаех какво ме прави различна. А сега...

Нещо в косата ми? В дрехите ми? Дали това, че никога не купуваме нищо от "Галери Лафайет", че не ходим на ски във Вал д'Изер или на море в Кан? Сякаш някой ми е залепил етикет като на чифт евтини гуменки с надпис, който предупреждава, че съм второ качество.

Мама толкова се опитваше да ми помогне. У мен няма нищо необичайно, нищо, което да подсказва, че нямаме пари. Аз нося същите дрехи като останалите. Ученическата ми чанта е като на другите. Гледам същите филми, чета същите книги, слушам същата музика. Би трябвало да се впиша в тяхната среда. Но по някаква причина не успявам.

Проблемът съм аз. Просто съм неподходяща. Може би съм с неподходяща форма, кой знае, или с неподходящ цвят. Харесвам неподходящи книги. Тайно гледам неподходящи филми. Различна съм, независимо дали им харесва или не, и не виждам защо трябва да се преструвам.

Но е трудно, когато всички други имат приятели. И е трудно, когато хората те харесват само ако се правиш на някой друг.

Тази сутрин, когато пристигнах, другите играеха с топка за тенис в класната стая. Сюз я хвърляше на Шантал, тя я хвърляше на Люси, Люси – на Сандрин, и така чак до Софи в другия край на стаята. Никой не каза нищо, когато влязох. Всички продължиха да си подхвърлят топката, но аз забелязах, че никой не я подава на мен, и когато извиках: "Насам!", никой като че ли не чу. Играта сякаш се промени: без никой да каже и дума за това, сега всички се опитваха да държат топката далеч от мен, като крещяха: "Ани е пиян морков!", и ме караха да подскачам, и я подхвърляха все по-нависоко.