Джоан Харис - Бонбонени обувки

Знам, че е глупаво. Това е само игра. Но всеки ден в училище е така. В клас от двайсет и три деца аз съм последното нечетно число, тази, която трябва да седи сама, да дели компютър с други двама ученици (обикновено Шантал и Сюз) вместо с един; която седи сама в междучасията в библиотеката или на пейка в двора, докато другите се разхождат на групи, смеят се, разговарят или играят на нещо. Не бих имала нищо против от време на време някой друг да бъде пияният морков. Но това никога не става. Винаги съм аз.

Не че съм срамежлива. Обичам да си говоря с хората. Разбирам се с тях. Обичам да се веселя, да играя на гоненица, не съм като Клод, който е толкова срамежлив, че не разменя дума с никого и заеква, когато учителката му зададе въпрос. Не съм и докачлива като Сюз или превзета като Шантал. Винаги съм готова да изслушам някого, на когото му е тежко – когато Сюз се скара с Люси или Даниел, идва първо при мен, а не при Шантал, – но точно когато ми се струва, че сме се сближили, тя измисля някоя шега, като например да ме снима с камерата на мобилния си телефон, докато се преобличам в съблекалнята, и после да показва снимките на всички. А когато ѝ кажа: "Сюз, не прави така", тя само ме поглежда и казва, че просто се шегува, и аз трябва да се разсмея дори когато не ми е до смях, защото не искам да излезе, че нямам чувство за хумор. Но не ми се струва никак забавно. Като играта с топката за тенис – забавно е само когато не си пияният морков.

Така или иначе, за тези неща си мислех в автобуса на връщане от училище, докато Сюз и Шантал се кикотеха на седалката зад мен. Не се обръщах и се правех, че чета книгата си, макар че автобусът друсаше и буквите на страницата се замъгляваха пред очите ми. Всъщност очите ми бяха леко насълзени и затова просто гледах през прозореца, макар че докато наближавахме моята спирка след метростанцията на улица "Коленкур", навън валеше, беше почти тъмно и всичко тънеше в парижка сивота.

Може би занапред ще пътувам с метрото. Спирката не е толкова близо до училище, но ми харесва заради бисквитения мирис на ескалаторите, порива на вятъра от пристигащите влакове, хората, тълпите. В метрото могат да се видят какви ли не странни хора. Представители на всички раси, туристи, мюсюлманки със забулени лица, търговци африканци с джобове, пълни с фалшиви часовници, абаносови фигурки, гривни от мидени черупки и мъниста. Има мъже, облечени като жени, и жени, облечени като филмови звезди, хора, които ядат странни закуски от кафяви хартиени пликове, момчета и момичета с пънк прически, татуировки и обеци на веждите, просяци, музиканти, джебчии и пияници.

Мама предпочита да пътувам с автобуса.

Разбира се. Тя би пътувала с него.

Сюзан се изкиска и аз се досетих, че отново говори за мен. Станах, без да ѝ обръщам внимание, и тръгнах към предната врата на автобуса.

Тогава видях Зози да стои между предните седалки. Днес не беше с бонбонените обувки, а с виолетови ботуши с платформи, целите в токи чак до коленете. Беше с къса черна рокля без ръкави, под нея – яркозелен пуловер, а в косата си имаше яркорозов кичур и изглеждаше страхотно.

Не можах да се сдържа. Казах ѝ го.

Бях сигурна, че вече ме е забравила, но тя ме позна.

– Ани! Здравей! – Зози ме целуна. – Аз слизам тук. Ти ще слизаш ли?

Обърнах се и видях Сюзан и Шантал да ме гледат толкова учудено, че дори бяха престанали да се смеят. Но едва ли някой би се изсмял на Зози. А дори да го направи, тя не би обърнала внимание. Виждах как Сюзан стои със зяпнала уста (не особено приятна гледка), а до нея Шантал с лице, позеленяло почти колкото пуловера на Зози.

– Приятелки ли са ти? – попита Зози, докато слизахме от автобуса.

– В известен смисъл – казах аз и завъртях очи.

Зози се разсмя. Тя много се смее, и то доста силно, и изобщо не ѝ пука дали хората я гледат. Изглеждаше много висока с тези ботуши на платформи. Прииска ми се и аз да имам такива.

– Ами защо не си купиш? – попита Зози.

Свих рамене.

– Трябва да ти кажа, че изглеждаш много... обикновено

– Хареса ми начинът, по който каза "обикновено": в очите ѝ блеснаха искрици, които бяха всичко друго освен подигравателни. – Аз те мислех за по-оригинално момиче, ако разбираш какво имам предвид.

– Мама не иска да се различаваме от другите.

Тя повдигна вежди.

– Наистина ли?

Аз отново свих рамене.

– Е, добре, всеки с вкуса си. Виж, има едно чудно местенце малко по-нататък, където правят най-прекрасните торти "Сент Оноре". Какво ще кажеш да отидем да се почерпим?