Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Заспивай.

– Не можем ли да оправим нещата с някоя магия?

– Не, не можем. Това е само игра. Магии не съществуват, Нану.

Тя ме погледна важно.

– Съществуват. Чехълчо ми каза.

– Миличка, Чехълчо също не е истински.

Не е лесно да бъдеш дъщеря на вещица. Още по-трудно е да си майка на вещица. И след случилото се в Ле Лавьоз аз бях изправена пред избор. Да кажа истината и да осъдя децата си на живот като този, който самата аз съм живяла: постоянно местене от град на град, нищо стабилно, нищо сигурно, с постоянно отворени куфари, вечно надбягване с вятъра...

Или да излъжа и да бъда като всички останали.

Затова излъгах. Излъгах Анук. Казах ѝ, че всичко това не е истинско. Няма магия извън приказките, няма сили, които да се укротяват и изпитват, няма домашни богове, няма вещици, няма руни, няма заклинания, няма тотеми, няма кръгове, начертани в пясъка. Всяко необяснимо явление стана Случка с главно "С": внезапно споходил ни късмет, измъкване на косъм, дар от боговете. А Чехълчо бе понижен в ранг на "въображаем приятел" и пренебрегнат, макар че и сега ми се случва да го виждам, дори само с крайчеца на окото.

Сега просто обръщам гръб. Затварям очи, докато цветовете се разсеят.

След Ле Лавьоз обръщам гръб на всички тези неща, макар да знам, че тя може да ми се разсърди – дори да ме намрази за кратко, – но се надявам, че един ден ще разбере.

– Един ден ще трябва да пораснеш, Анук. Ще трябва да се научиш да правиш разлика между реално и измислено.

– Защо?

– Така е по-добре – отвърнах аз. – Тези неща, Анук, ни отдалечават от другите. Правят ни различни. Харесва ли ти да си различна? Не ти ли се иска поне веднъж да бъдеш част от останалите? Да имаш приятели, да...

– Аз имах приятели. Пол и Фрамбоаз...

– Не можехме да останем там. След това, което стана...

– И Зезет, и Бланш...

– Те са пътешественици, Нану. Хора от реката. Ти не можеш вечно да живееш на лодка, особено ако искаш да ходиш на училище...

– И Чехълчо...

– Въображаемите приятели не се броят, Нану.

– И Рижия, мамо. Той ни беше приятел.

Мълчание.

– Защо не можехме да останем при Рижия, мамо? Защо не му каза къде сме?

Въздъхнах.

– Сложно е за обяснение.

– Мъчно ми е за него.

– Знам.

При Рижия, разбира се, всичко е просто. Правиш каквото искаш. Вземаш каквото искаш. Пътуваш накъдето те отвее вятърът. И аз съм минала по този път. Знам накъде води. И е толкова тежко, Нану. Толкова непоносимо тежко.

Рижия би казал: "Много се тревожиш." Рижия с предизвикателната си рижа коса, със сдържаната си усмивка и с любимата си лодка под плаващите звезди. Много се тревожиш. Може и да е вярно: въпреки всичко аз много се тревожа. Тревожа се, че Анук няма приятели в новото училище. Тревожа се, че Розет е почти на четири, толкова наблюдателна, а не говори, сякаш ѝ е направена магия като на принцеса, която зла вещица е накарала да онемее, за да не разкрие някаква тайна.

Как да обясня това на Рижия, който не се бои от нищо и не се тревожи за никого? Да бъдеш майка означава да живееш в страх. Страх от смърт, от болест, от загуба, от злополука, от непознати, от Черния призрак или просто от онези дребни, ежедневни неща, от които по някаква причина най-много ни боли: изражение на досада, гневна дума, неразказана приказка за лека нощ, пропусната целувка, ужасният момент, когато майката престава да бъде център на вселената на дъщеря си и се превръща в поредния сателит, който кръжи в орбита около някое по-незначително слънце.

Това не се е случило – поне засега. Но аз съм го виждала у другите деца: у петнайсетгодишните момичета с техните нацупени устни, мобилни телефони и презрителен поглед към света като цяло. Дъщеря ми е разочарована от мен, знам. Аз не съм майката, която тя иска да бъда. А на единайсет, колкото и да е умна, все още е твърде малка да разбере какво съм пожертвала и защо.

Много се тревожиш.

Де да беше толкова просто.

Просто е, отвръща гласът му вътре в мен.

Някога може и да е било, Рижия. Вече не е.

Чудя се дали се е променил. Колкото до мен... съмнявам се, че ще ме познае. От време на време ми пише – взел е адреса ми от Бланш и Зезет – по няколко изречения на Коледа и на рождения ден на Анук. Аз му пиша до пощата в Ланскене, защото знам, че понякога минава от там. В нито едно от писмата си не съм споменала за Розет. Не съм споменала и за Тиери – за хазяина ми Тиери, който е толкова мил и щедър и на чието търпение толкова се възхищавам, че нямам думи да го изкажа.