Джоан Харис - Праскови за кюрето

Веднъж една жена ми каза, че четвърт милион писма годишно се доставят на мъртъвци само във Франция.

Не ми каза обаче, че понякога мъртвите отговарят.

Вторник, 10 август

Пристигна с вятъра на Рамазан. Разбира се, тогава не го знаех. Париж е ветровит през август, а от праха се образуват малки вихри като дервиши, които се плъзгат, помитат тротоарите и покриват клепачите и лицето с лъскави песъчинки. Слънцето се взира отгоре свирепо като сляпо бяло око и на никого не му се яде. Сега Париж е почти безлюден – има само туристи и хора като нас, които не могат да си позволят ваканция, реката вони, никъде няма сянка и човек е готов на всичко, само за да се разходи бос в полето или да седне под дърво в гората.

Рижия, разбира се, знае как стоят нещата. Рижия не е създаден за градски живот. Розет, когато се отегчи, прави пакости; аз правя шоколадови бонбони, които никой не купува, а Анук отива в интернет кафенето на "Рю дьо ла Пе", за да говори с приятелите си във Фейсбук, или се разхожда до гробището в Монмартър и наблюдава уличните котки, които се промъкват покрай вечните домове на мъртвите, докато слънцето се спуска като гилотина между късовете сянка.

Анук е на петнайсет. Как лети времето! Като парфюм в шишенце, който се изпарява толкова скришно, че когато отвориш да провериш, вместо достатъчно течност е останало единствено уханно петънце...

Как си, моя малка Анук? Какво се случва в странния ти малък свят? Щастлива ли си? Неспокойна? Доволна? Още колко такива дни ще имаме, преди да напуснеш орбитата ми завинаги, да се изстреляш като немирен сателит, да се изгубиш сред звездите?

Тези мисли съвсем не са нещо ново. Страхът ме сподиря като сянка още от раждането на Анук, но това лято нарасна, уголеми се чудовищно в жегата. Вероятно причината е майка ми, която изгубих – и която намерих преди четири години. Или е споменът за Зози дьо л’Алба, крадлата на сърца, която едва не ми отне всичко и която ми показа колко крехък може да бъде животът, колко лесно може да рухне кулата от карти и при най-лекия полъх.

Петнайсет. Петнайсет. На нейната възраст вече бях обиколила света. Майка ми умираше. Дом беше всяко място, където нощувахме. Не се бях сприятелявала с никого истински. А любовта... ами, любовта приличаше на факлите, които горят по терасите на кафенетата нощем – източник на мимолетна топлина, докосване, лице, зърнато наполовина в заревото на пламъка.

Надявам се, че Анук ще бъде различна. Вече е красива, въпреки че не го съзнава. Някой ден ще се влюби. И какво ще се случи с нас тогава? Все пак си казвам, че има време. Единственото момче в живота ѝ досега е приятелят ѝ Жан-Лу Рембо, от когото тя обикновено не се отделя, но този месец той трябваше да влезе в болница за поредната операция. Жан-Лу има вроден порок на сърцето. Анук не говори за това, но разбирам страха ѝ. Същият е като моя – прокрадваща се сянка, убеденост, че няма нищо трайно.

Понякога тя все още споменава Ланскене. Макар да е щастлива тук, Париж за нея е по-скоро спирка по все още неизвървян път, отколкото дом, където винаги ще се връща. Разбира се, една лодка не може да бъде дом, липсва ѝ убедителността на хоросана и камъка. И Анук с интригуващата носталгия, присъща на много младите, си спомня магазинчето за шоколад срещу църквата – бонбонените багри, раираната тента, ръчно нарисуваната табела. Очите ѝ се изпълват с копнеж, когато говори за приятелите, които е оставила, за Жано Дру и Люк Клермон, за улиците, по които никой не се страхува да се разхожда посред нощ, и за входните врати, които никога не се заключват...

Знам, че не бива да се безпокоя толкова. Моята малка Анук е потайна, но за разлика от много свои приятели, все още харесва компанията на майка си. Все още сме добре. И си прекарваме хубаво. Само двете, сгушени в леглото с Чехълчо като мъгляво петно в ъгълчето на окото ми и с екрана на портативния телевизор, който хвърля трептящи тайнствени образи по затъмнените прозорци, докато Розет и Рижия седят на палубата и ловят звезди в тихата Сена.