Джоан Харис - Праскови за кюрето

Затова, навръх празника, когато във въздуха се носи мирис на дим, почти съумявам да си представя как Виан Роше се връща в Ланскене. Разбирате ли, би било напълно в неин стил да се появи тук в навечерието на война. Защото наистина се задава война, това е сигурно, и мирише на предстояща буря.

Чудя се дали и тя ще го усети? А дали е правилно да се надявам, че този път Виан ще застане на моя страна, вместо да се присъедини към врага?

Неделя, 15 август

Не се завръщам често на местата, конто съм напуснала. Не ми е приятно да виждам нещата, които са се променили: затворени кафенета, обрасли пътечки, приятели, които са заминали или са се настанили за постоянно в гробища или домове за стари хора...

Някои места така се преобразяват, че сякаш изобщо не съм стъпвала там. От една страна, е за добро: пощадена съм от болката, която изпитваме, когато някога познати места и времена се смаляват до своето отражение в огледало, което сме счупили на тръгване. Някои се променят съвсем мъничко, а това понякога преживяваш още по-трудно. Никога обаче не съм се завръщала на място, където, изглежда, нищо не се е променило...

Досега поне.

Дойдохме с вятъра на празника. Преди осем и половина дълги години с вятър, който сякаш обещаваше толкова много, щур вятър, който носеше конфети, мирис на дим и аромат на палачинки, приготвени край пътя. Будката за палачинки още е тук, а също и хората, които се редят от отсамната страна на улицата, и украсената с цветя количка с пъстрата си тайфа от феи, вълци и вещици. Купих си galette от същата тази будка. И сега си купувам, за да си спомня. Питката все още е толкова хубава, идеално изпечена, а вкусът – масло, сол и ръж – ми помага да събудя спомена.

Тогава Анук стоеше до мен с пластмасов тромпет в ръка. Сега стоеше нащрек, с широко отворени очи, а Розет държеше тромпета. Трраааааа! Този път беше червен, а не жълт, и във въздуха нямаше и помен от студ, но звуците, гласовете и миризмите бяха същите. Хората, облечени с летните си дрехи – връхните дрехи и баретите бяха отстъпили място на бели ризи, сламени шапки, кой би носил черно в жегата?, – сякаш бяха почти същите, особено децата, които хвърчаха след колесницата и събираха знаменца, цветя и бонбони...

Трраааааа!, затръби тромпетът. Розет се разсмя. Днес тя е в свои води. Днес може да тича като луда, да се върти като маймунка, да се смее като палячо, и никой няма да забележи, нито да критикува. Днес тя е нормална – каквото и да значи това – и с развълнувани възгласи се присъединява към шествието с идола.

Сигурно е петнайсети август, казах си. Почти бях забравила коя дата е. Не следя християнските празници, но виждах Божията Майка, направена от гипс, с позлатена корона, носена от четири момчета от църковния хор под балдахин от цветя. Момчетата носеха стихари и, изглежда, леко негодуваха. Е, сигурно им беше топло под мантиите, пък и околните се забавляваха много повече. За момент почти разпознах едно от момчетата – приличаше на Жано Дру, малкия приятел на Анук от дните на "Ла Селест Пралин" – въпреки че нямаше как да е той, естествено. Момчето трябва да е вече на седемнадесет. Но лицето наистина ми беше познато. Роднина, братовчед, може би дори брат. А момичето с крила на фея върху колесницата изглеждаше точно като Каролин Клермон. Една жена, облечена със синя лятна рокля, като нищо можеше да е Жозефин Муска, а мъжът с кучето, който стоеше прекалено далече, за да видя лицето му под шапката, лесно можеше да бъде оприличен на стария ми приятел Гийом.

А фигурата с черна роба, която стои малко встрани от тълпата с мълчаливо неодобрение...

Възможно ли бе това да е Франсис Рейно?

Тррааааа! Тромпетът беше крещящ и фалшив точно като яркочервената пластмаса, от която беше направен. Черната фигура сякаш трепна, когато Розет притича заедно с Бам (днес доста ясно видим), който крещеше и подскачаше подире ѝ.

Но не беше Рейно. Вече се уверих, тъй като фигурата се обърна, за да погледа след процесията. Всъщност изобщо не беше мъж. Беше жена с никаб – млада, съдейки по фигурата, и покрита в черно чак до пръстите на ръцете. Носеше ръкавици в тази безмилостна жега, а очите ѝ, единственото видимо над покривалото, бяха продълговати, тъмни и неразгадаеми.

Виждала ли я бях преди? Мисля, че не. И все пак ми беше странно позната, може би заради цветовете, сред които плуваше нейният черен неподвижен образ, цветовете па празника, цветята, лентите, знамената.