Джоан Харис - Праскови за кюрето

– Мислех да отседнем у Жозефин – сподели Виан. – Предполагам, че кафенето предлага стаи.

Направих физиономия.

– Сигурно можете.

Знаех, че съм неучтив. Но присъствието ѝ тук в тези деликатни времена ми причиняваше излишно безпокойство. Тя от край време умееше да се появява в най-неподходящия момент...

– Извинете, нещо не е наред ли?

– Нищо подобно. – Опитах да си придам празничен вид.

– Но това е празникът на Светата Дева и след половин час има литургия...

– Литургия. Е, тогава ще дойда с вас.

Облещих се.

– Вие никога не ходите на литургия.

– Мислех да се отбия в магазинчето. Само заради доброто старо време – отвърна тя.

Разбрах, че няма как да я спра. Подготвих се за неизбежното.

– Вече не е магазинче за шоколад.

– Не съм и допускала, че ще бъде – рече тя. – Какво е сега, пекарна?

– Не точно – отвърнах.

– Може би собственикът ще ме разведе.

Опитах се да овладея гримасата си.

– Какво?

– Не мисля, че идеята е добра.

– Защо не? – погледна ме изпитателно. В краката ѝ червенокосото момиченце беше клекнало на прашния път.

Тромпетът се беше превърнал в кукла и то го разхождаше напред-назад и издаваше звуци. Зачудих се дали е напълно нормално, но в крайна сметка рядко разбирам децата.

– Хората не са много приятелски настроени – обясних.

– Мисля, че мога да се справя – засмя се Виан Роше.

– Чужденци са – хвърлих последния си коз.

– Аз също – отвърна тя. – Сигурна съм, че бързо ще се сприятелим.

И така, на празника на Светата Дева Виан Роше се завърна в града и донесе обичайния си дар от объркване, мечти и шоколад.

Неделя, 15 август

Процесията свърши. Светата Дева, облечена в празничните си одежди, се беше запътила обратно към постамента си в църквата, короната ѝ беше прибрана за още една година, а венецът ѝ вече повяхваше. В Ланскене август е горещ, а вятърът, който духа откъм възвишенията, изсмуква влагата от земята. Когато четиримата пристигнахме, сенките вече се удължаваха и единствено върхът на камбанарията на "Сен Жером" още блестеше на слънцето. Камбаните биеха за богослужение и хората се отправяха към църквата: възрастни жени с черни сламени шапки (понякога с панделка или няколко изкуствени череши, които да внесат разтуха в траура, озлочестил половината им живот), възрастни мъже с барети, които им придаваха вид на ученици, помъкнали се към училище, с прошарена коса, пригладена набързо назад с вода от помпата на площада, и с неделни обувки, покрити с жълт прах. Никой не вдигна очи, докато минаваха покрай мен. Никой не ми изглеждаше познат.

Рейно ме погледна през рамо, докато вървяхме към църквата. Помислих си, че долавям някаква неохота в походката му, докато наближавахме. Движенията му бяха отмерени както винаги, но сякаш тътреше крака, за да отложи пристигането. Розет беше загубила приповдигнатото си настроение заедно с пластмасовия тромпет, захвърлен някъде по пътя. Анук вървеше напред, пъхнала в ухото си едната слушалка на своя айпод. Чудех се какво ли слуша, унесена в личния си свят от звуци.

Завихме покрай църквата, излязохме на малкия площад и застанахме срещу магазинчето за шоколад, първото място, което с Анук някога сме наричали дом...

Смълчахме се за миг. Трябваше да асимилираме прекалено много неща: празните витрини, зеещия покрив, стълбицата от сажди по стената. Миризмата беше още прясна – смесица от мазилка, овъглено дърво и изгорели спомени.

– Какво се е случило? – попитах най-накрая.

– Имаше пожар – вдигна рамене Рейно.

В този момент прозвуча почти като Рижия в дните, след като изгуби лодката си. Предпазливо овладеният тон, почти обидното равнодушие. Идеше ми да го попитам дали той е запалил пожара – не защото така смятах, а просто за да смутя самообладанието му.

– Някой пострада ли? – попитах.

– Не.

Отново привидната незаинтересованост, но зад нея цветовете му виеха и пращяха.

– Кой живееше там?

– Една жена с детето си.

– Чужденци – казах аз.

–Да.

Светлите му очи се взряха в моите почти предизвикателно. Разбира се, и аз бях чужденка, поне според неговото виждане. И аз бях жена с дете. Чудех се дали бе избрал точно тези думи, за да предаде нещо друго.

– Познавахте ли ги?

–Не.

Това също беше необичайно. В селище като Ланскене енорийският свещеник познава всички. Или Рейно лъжеше, или жената, която бе живяла в къщата ми, беше постигнала почти непостижимото.