Джоан Харис - Праскови за кюрето

– Къде са отседнали сега? – попитах.

– Мисля, че в Ле Маро.

– Мислите?

Той сви рамене.

– Има много като тях в Ле Маро – отговори. – Нещата са се променили, откакто си тръгнахте.

Започвах да си мисля, че е прав. Нещата в Ланскене действително се бяха променили. Зад полупознатите лица, къщите и варосаната църква, полетата, тесните улички, лъкатушещи надолу към реката, старите работилници за щавене на кожа, площада с ивицата чакъл за игра на петанк, училището, пекарната – всички тези особености, които отначало толкова ме успокояваха с измамното си безвремие, но сега вече бяха обагрени различно, долавях сянка може би на безпокойство, на непознатост в познатото.

Видях го да поглежда към вратата на църквата. Всички богомолци бяха влезли вътре.

– По–добре си вземете расото – казах аз. – Не бива да закъснявате за богослужение.

– Днес няма да служа аз. – Тонът му все още беше напълно безразличен. – Тук е отец Анри Льометър, който идва по специални поводи.

Прозвуча доста странно, но тъй като не ходя на църква, не направих коментар. Рейно не ми обясни нищо повече, но остана, доста сковано, до мен, като че ли очакваше присъда.

Розет и Анук гледаха. И двете не можеха да откъснат очи от магазинчето за шоколад. Анук беше свалила слушалките на айпода си и стоеше до обгорената входна врата – знаех, че си спомня как двете сапунисвахме и шкурехме дървенията, как купихме боята и четките, как се мъчехме да отмием боята от ръцете си.

– Може да не е толкова лошо, колкото изглежда – казах на Анук и бутнах вратата. Беше отключена, отвори се. Вътре беше още по-зле: столовете бяха струпани в средата на стаята, повечето овъглени и безполезни. Килимът беше навит и почернял. На пода имаше остатъци от статив. На стената висеше черна дъска.

– Било е училище – казах на глас.

Рейно не отговори. Беше стиснал устни.

Розет направи физиономия и попита на езика на знаците: Тук ли ще спим?

Поклатих глава и се усмихнах.

Добре. На Бам не му харесва.

– Ще спим някъде другаде – казах ѝ.

Къде?

– Знам подходящо място – отвърнах.

Погледнах Рейно.

– Не искам да се натрапвам, но да не би да сте в беда?

Той се усмихна. Тясна усмивка, но този път стигна чак до очите му.

– Може и така да се каже.

– Смятате ли изобщо да ходите на литургията?

Той поклати глава.

– Тогава елате с мен.

Той се усмихна отново:

– И къде отиваме, мадмоазел Роше?

– Първо да занесем цветя на гроба на една стара дама.

– А след това?

– Ще видите – отвърнах.

Неделя, 15 август

Предполагам, че ще трябва да обясня. Мислех, че може да ми се размине. Но ако тя ще остава в Ланскене – а по всичко личи, че е така, – тогава в крайна сметка ще го чуе. Нашите клюки не могат да се скрият. По някаква странна причина

Виан, изглежда, вярва, че с нея можем да бъдем приятели. По-добре да ѝ кажа истината, преди да свикне прекалено с идеята.

Това си мислех, докато я следвах към гробищата и спирах през няколко минути, тъй като тя и децата искаха да си наберат цветя край пътя, предимно плевели: глухарчета, жълт кантарион, маргаритки, мак, дива актиния, шепа розмарин, чиито вейки стърчаха през зида на нечия градина.

Разбира се, Виан Роше харесва плевели. А децата – особено малкото – весело се оставят на играта, така че, когато пристигнахме, тя носеше цял наръч цветя и билки, привързани с поветица и изпъстрени със стръкчета диви ягоди...

– Какво мислите?

–Ами... шарен е.

– Искате да кажете неуместен – засмя се тя.

Безреден, шарен, неуместен, неподходящ във всеки смисъл на думата, и все пак любопитно привлекателен – идеално описание и за Виан Роше, помислих си, но не го изрекох. Красноречието ми, доколкото го притежавам, е строго ограничено до писмения текст. Вместо това казах:

– На Арманд щеше да ѝ хареса.

– Да – отвърна Виан, – мисля, че щеше.

Арманд Воазен е в семеен парцел. Родителите, баба ѝ и дядо ѝ също са там, както и съпругът ѝ, който почина преди четирийсет години. В долната част на гроба има черна мраморна урна, която тя никога не е харесвала, и улей за вода, в който нерядко садеше лукаво магданоз, моркови, картофи и други зеленчуци, напук на общоприетия траур.

Съвсем в неин стил е да иска от приятелите си да носят плевели – Виан Роше ми разказа всичко за писмото от Люк Клермон и за бележката от Арманд Воазен вътре. Съвсем в стила на Арманд е и да се намеси – от отвъдното!, – да разруши спокойствието ми със спомени за онова, което беше някога. Твърди, че в рая има шоколад. Богохулна и неуместна мисъл, но все пак една тайна част от мен се моли на Бог тя да има право.