Джоан Харис - Праскови за кюрето

Казвам всичко това, за да ти докажа, отче, че тези хора бяха добре дошли. Знам, че в миналото съм проявявал нетолерантност и се опитвам да компенсирам. Когато Жан-Пиер Ашрон обезобрази стената на спортната зала на Саид Махджуби, аз се намесих и го накарах да изчисти графитите. Когато Жолин Дру отказа да преподава на Захра ал-Джерба, докато тя не махне забрадката си, аз бях този, който ѝ напомни, че едностайното начално училище в Ланскене не е лицей в Париж – самата Жолин носи малък златен кръст, който, ако ще се придържаме строго към правилата, също трябва да сваля пред вратата на училищния двор.

Накратко, дори да ви е трудно да повярвате, аз уважавах новодошлите. Не съм от хората, които лесно се сприятеляват, но нямам нищо против малката общност на Ле Маро – всъщност смятах, че ние можем да си вземем някои поуки от тях. Магрибите бяха учтиви и дискретни, не предизвикваха смут. Отнасяха се почтително към родителите си, обичаха децата си, бяха набожни и скромни. За всеки проблем в общността – семейна кавга, дребно престъпление, инцидент, загуба на близък човек – се обръщаха към Мохамед Махджуби, чиято функция сред тях беше на свещеник, лекар, кмет, адвокат и социален работник в едно. Методите му не бяха винаги в рамките на общоприетото – някои (сред които и Каро Клермон) го смятаха за прекалено стар и ексцентричен, за да бъде полезен водач. Но повечето хора в селото изпитваха искрена привързаност към стария Махджуби. В Ле Маро думата му беше закон и никой не поставяше под съмнение авторитета му.

След това се случи първото събитие. Откакто пристигна, старият Махджуби се опитваше да превърне една от старите сгради на Ле Маро в джамия. Доколкото разбрах, планът беше прекалено скъп, за да си струва, дори да има свободна подходяща сграда. Голямата джамия в Бордо всъщност не беше толкова далеч, а освен това цялото население на Ле Маро все още се състоеше само от шепа семейства – може би около четирийсет души.

Плановете предизвикаха дискусии. От отсрещния бряг на реката имаше опозиция, която се изразяваше в енергичните протести на непоклатими католически семейства като Ашрон и Дру. Мисълта за джамия на няма и пет минути пеша от нашата църква им се струваше като фронтално нападение, като плесница по лицето на "Сен Жером", дори на самия Бог...

Старият Махджуби ме помоли да се намеся. Може би аз не бях най-подходящият човек. Не подкрепях идеята за джамия не защото бях против самата джамия, а защото всичко това изглеждаше излишно...

Махджуби отказа да приеме, че е победен. С помощта на сина си Саид той си присвои една от старите работилници за щавене на кожа и в крайна сметка със средства на мюсюлманската общност и след много преговори с местната власт, с помощта на Жорж Клермон (разбира се) и на някои доброволци от Ле Маро, изоставената сграда точно в края на булеварда се превърна в селската джамия и център на общността.

Разберете ме, отче, когато казвам, че нямам нищо против джамията. Със сигурност имаше някои особености (както се наложи да изтъкна), които противоречаха на местните строителни наредби. Но те бяха от второстепенно значение и ги споменах само между другото, за да избегна недоразумения впоследствие.

Резултатът несъмнено беше достатъчно скромен. Обикновена сграда от стари бледожълти тухли, чиято външност не подсказваше, че е място за поклонение. Отвътре беше доста красива, с плочки на пода и бледи стени със златна шарка. Като свещеник се постарах да зачитам чуждите вярвания и да покажа на общността на Ле Маро колко много се възхищавам на умелата ръчна изработка, както и да съм на разположение, ако някой се нуждае от помощ.

Въпреки това настъпи промяна. Докато общувахме, старият Махджуби започна да се държи предизвикателно. От край време си беше упорит старец с любопитна вятърничавост, която понякога не позволяваше човек да разбере дали се шегува, или не. Синът му Саид беше много по-сериозен и понякога се чудех дали няма да е по-добре за цял Ле Маро, ако бащата отстъпи и остави сина да взима решения.

Може би старият Махджуби усещаше това. Във всеки случай държанието му беше станало по-рязко. Винаги щом отивах в Ле Маро (което все още правя всеки ден от чувство за дълг), Махджуби не пропускаше възможност да подметне някаква забележка. Винаги добронамерено, сигурен съм, но другите може и да не го разбираха.

– Ето го мосю кюрето – отбелязваше той със силен акцент. – Да не би грешниците на вашия бряг на реката да са свършили? Или най-накрая сте решили да се присъедините към нас? Научихте ли се да пушите киф! Или тамянът ви е достатъчно опияняващ?