Джоан Харис - Праскови за кюрето

Знам, че всичко беше просто добронамерена шега, и все пак в поведението му имаше нещо предизвикателно, войнствено. Последователите му започнаха да повтарят думите му и неусетно, сякаш за една нощ, Ле Маро се превърна във враждебна територия.

И така – кога започна промяната? Трудно е да се каже със сигурност. Все едно някой ден да погледнеш в огледалото и да забележиш първите признаци на старостта: бръчките покрай очите, някак неравната кожа около челюстта. Новодошлите бяха малцина, търкания в общността нямаше никакви, както и да го погледнеш, нищо, което да оправдае нарастващата ми тревога. Но трябва да е било достатъчно, отче. Подобно на смяната на сезоните Ле Маро някак промени своите цветове. Повечето от момичетата започнаха да носят черно, шалове хиджаб (подобни на покривалата на монахините), които напълно скриваха косата и шията им. Сутрешните срещи за кафе постепенно секнаха. Каро Клермон се беше скарала с една от редовните си посетителки, а след това и останалите взеха да идват по-рядко, ако изобщо идваха. Саид Махджуби разшири спортната си зала в края на булевард "Пти Багдад" – не беше бог знае какво, само голяма гола стая с няколко уреда, басейн и няколко пътечки за бягане – и тя се превърна в сборно място за всички млади мъже в Ле Маро.

Това се случи преди повече от пет години. Оттогава общността се е разраснала. Появиха се още новодошли – предимно роднини от чужбина, които пристигнаха, за да се присъединят към семействата си. Миналата година внучката на стария Махджуби, Соня, се омъжи за човек на име Карим Бенчарки, който дойде да живее в Ланскене с овдовялата си сестра и нейното дете. Саид Махджуби се възхищаваше на Карим, който беше дванайсет години по-възрастен от Соня и бе въртял търговия с дрехи и текстилни изделия в Алжир. Аз не бях толкова убеден. Познавах Соня от дете – не много добре, но често сме си говорили. Тя и сестра ѝ Алиса бяха будни и общителни момичета, които дори играеха футбол с Люк Клермон и приятелите му през уикендите. Откакто се ожени, Соня се промени: носеше само черно, отказа се от плановете си да учи. Видях я преди няколко седмици, докато пазаруваше – беше покрита от глава до пети, но несъмнено беше тя.

Съпругът ѝ беше с нея, както и зълва ѝ. Между тях Соня все още изглеждаше като дете.

Знам какво ще кажеш. Общността в Ле Маро не е моя отговорност. Мохамед Махджуби е техният имам – той ги напътства. Не можех обаче да престана да мисля за това момиче. Колко много се беше променила, откакто пристигна. По-малката ѝ сестра си беше същата – въпреки че футболните мачове останаха в миналото, – затова коренната промяна у Соня ме тревожеше.

Имах си и лични грижи. Някои енориаши се оплакваха от тона на моите проповеди, смятаха ги за старомодни и глупави. Луи Ашрон се бе обидил от отношението ми към сина му (бях издърпал ухото на шестнайсетгодишното момче, преди да го накарам да изтърка варосаните стени на спортната зала, които наскоро беше украсил с усмихнато лице и свастика) и оттогава семейството ми имаше зъб.

Ашрон беше счетоводител и членуваше в няколко комитета на Каро и неведнъж беше работил с Жорж Клермон. Бяха приятелски семейства, децата им бяха почти връстници. Те убедиха епископа, че старомодното ми поведение предизвиква търкания в общността. Дори успяха да намекнат за вражда между мен, стария Махджуби и джамията му.

Семейство Клермон и Ашрон започнаха да ходят на богослужение във Флориан, където новият млад свещеник, отец Анри Льометър, ставаше все по-популярен. Много скоро разбрах, че Каро, която някога беше една от най-всеотдайните ми последователки, се е поддала на чара на отец Анри и потайно, но усърдно провежда кампания за моята замяна.

Не щеш ли, един ден преди шест месеца, докато се разхождах сутринта през Ле Маро, забелязах нещо необичайно. Джамията на стария Махджуби кой знае как се беше сдобила с минаре.

Разбира се, това не е обичаят във Франция. Да издигнеш такова нещо би било ненужна провокация. Обаче някогашната работилница за щавене на кожи имаше тухлен комин с височина около шест метра и ширина може би метър и осемдесет. Коминът, както и останалата част от сградата, беше прясно варосан и току-що увенчан със сребрист полумесец, който блещукаше на утринното слънце. А сега чувах и загадъчен звук, усилен от откритата вентилационна тръба, глас, който напяваше на арабски езана – традиционния призив за молитва.

Аллаху Акхбар, Аллаху Акхбар...