Джоан Харис - Праскови за кюрето

Сега наблюдавах как Виан Роше попива реалността. Тесните улички не се бяха променили много за двеста години, но що се отнася до останалото, всичко беше различно. Първото, което прави впечатление на посетителя, е ароматът на тамян, примесен с благоуханен дим и непознати подправки. Въжета с пране висят между балконите, мъже с дълги роби и с молитвени шапки седят на верандите си, пушат киф и пият чай. Сред тях няма жени. Те в повечето случаи стоят вътре, рядко ги виждаме по улиците и напоследък повечето носят черно. И децата са разделени: момчетата играят футбол или плуват в Тан, а момичетата помагат на майките си, грижат се за по-малките или се събират на кискащи се групички и щом се появя, веднага замлъкват. Чувството за отчужденост е осезаемо. Днес, разбира се, беше дори още по-осезаемо. Предполагам, че след пожара в някогашния магазин за шоколад в селото са плъзнали слухове.

Магазинчетата по булевард "Де Маро", покрай които минавахме, бяха затворени и със спуснати кепенци. Беше седем и четиридесет и пет, горещият вятър беше секнал и няколко звезди вече се бяха показали. Небето беше обагрено в искрящо тъмносиньо, а на западния хоризонт се беше появила смайваща жълта линия.

Тогава се започна, както и предполагах. Далечният призив към молитва. Далечен, но ясно доловим в гърлото на старата тухлена кула: Аллаху Акхбар – Аллах е велик.

Разбира се, че знам какво означава. Да не мислехте, че понеже съм католик, понятие си нямам за другите вероизповедания. Знаех, че след малко улиците ще се изпълнят с мъже, които отиват в джамията, а повечето жени ще останат вкъщи и ще се приготвят за вечерта. И веднага щом луната се покаже, ще има пиршество: традиционни храни от родната страна, донесени за случая, плодове, ядки и сушени смокини, малки пържени сладкиши.

Днес е петият ден от Рамазан, мюсюлманския месец за пост. Денят беше дълъг. Да гладуваш е едно, но да не пиеш вода в ден като днешния, когато силният вятър фучи и изсушава всичко до бяло...

Жена, следвана от дете, пресече улицата пред нас. Не виждах извърнатото ѝ лице, но ръцете ѝ с черни ръкавици я издадоха. Знаех, че е жената в черно, жената от магазинчето за шоколад. Виждах я за първи път, откакто пожарът унищожи къщата, и се зарадвах на възможността да проверя дали някой се е погрижил за нея.

– Госпожо – повиках я, – надявам се да сте добре...

Жената дори не ме погледна. Покривалото за лице, което винаги носеше, оставяше съвсем тъничък процеп като на пощенска кутия, в която да пусна своите съболезнования. И момиченцето, изглежда, не ме чу, докосна забрадката си и леко я придърпа, сякаш за да се подсигури допълнително.

– Ако имате нужда от помощ – продължих, но жената вече ни беше подминала и беше хлътнала в пресечката. Мюезинът беше приключил с песнопението си, а богомолците, които отиваха в джамията, бяха започнали да се тълпят на булеварда.

Разпознах един, който стоеше на вратата на джамията. Беше Саид Махджуби, най-големият син на стария Махджуби и собственик на спортната зала. Мъж на около четиридесет, с роба и молитвена шапка на главата. Той не се усмихва често. И сега не се усмихваше. Махнах му с ръка за поздрав.

Той се вгледа в мен. После се запъти към нас с наперена, скована и нервна крачка, подобна на походката на войнствено петле.

– Какво правите тук? – попита той.

– Живея тук – изненадах се аз.

– Живеете от другата страна на реката – поясни Саид. — И ако знаете кое е добре за вас, ще си стоите там.

Няколко мъже спряха, щом чуха Саид да повишава тон. Размениха си реплики на арабски – като бързо тракане на пишеща машина, – от които не схванах нито думичка.

– Не разбирам – казах му.

Саид ми хвърли мрачен поглед и изтърси нещо на арабски. Мъжете, събрани около него, изтелеграфираха одобрението си. Той се приближи. Почти подушвах гнева му. Арабските гласове вече звучаха враждебно, нападателно. Изведнъж ме обзе абсурдното убеждение, че този мъж възнамерява да ме удари.

Виан се приближи към нас. Почти бях забравил, че е там. Анук гледаше предпазливо, зад нея Розет гонеше сенки в близката тясна уличка.

Исках да я предупредя да стои настрана – мъжът беше достатъчно ядосан, за да не се съобрази, че наблизо има жена и дете, – но всъщност присъствието ѝ, изглежда, успокои Саид. Без да казва нищо, без дори да го докосне, тя направи знак с пръсти – знак за помирение – и неочаквано мъжът отстъпи предпазливо назад, леко объркан.

Дали беше осъзнал грешката си?