Джоан Харис - Праскови за кюрето

– Слушайте, мадмоазел Роше...

– Моля ви – прекъснах го, – наричайте ме Виан.

Той се прокашля.

– Оценявам това, че не ми задавате очевидния въпрос –рече той. – Но трябва да ви кажа, че до второ нареждане съм освободен от задълженията си на свещеник в Ланскене, докато се очаква докладът за пожара в стария магазин за шоколад. – Рейно пое дълбоко въздух и продължи: – Разбира се, не е нужно да ви казвам, че нямам никаква вина. Не ме арестуваха. Не са ми отправяли обвинение. Полицията просто дойде да ме разпитва. Но за човек в моето положение...

Живо си представих как е изглеждала сцената иззад кепенците. На този ден в Ланскене сигурно са се вихрели всякакви клюки. Магазинът бил наполовина изгорял и изоставен. Пожарната се забавила с час. Полицейската кола спряла пред църквата. Или още по-лошо – пред къщата на Рейно, малката му къщичка на "Рю де Фран Буржуа" със спретнатите лехички с невен.

Разбира се, къщичката е собственост на църквата. Невените са отговорност на Рейно. Толкова приличат на глухарчетата и все пак според свещеника има огромна разлика между онези лукави, нападателни плевели и малките красиви жълти цветчета, които растат с военна подреденост.

– Не беше нужно да ми казвате това. Знам, че не сте запалили пожара.

Устата му потрепна.

– Де да бяха всички толкова сигурни. Каро Клермон като обезумяла разпространява слуха, но продължава да се преструва, че ми съчувства, и се вкопчва във всяка дума, която наследникът ми изрича.

– Вашият наследник?

– Отец Анри Льометър. Новият любимец на епископа. Парвеню с прекалено много зъби и страст към "Пауър Пойнт". – Той сви рамене. – Само въпрос на време е. Знаете какви са хората в Ланскене.

Да, знам. Самата аз съм била обект на клюки и имам представа колко бързо се разпространяват. Знам също, че в тази обстановка всеки намек за скандал, засягащ член на духовенството, задължително се възприема като нещо, което трябва да се преодолее. Католическата църква преживя твърде много скандали напоследък и дори полицията да няма доказателства, за да го обвини, накрая Рейно може да се окаже порицан от съда на общественото мнение.

Той пое дълбоко въздух още веднъж.

– Мадмоазел Роше, ако ще поостанете, дали не бихте предали... съмненията си на онези свои приятели в нашата общност, които, изглежда, се забавляват със ситуацията. Жозефин, Нарсис...

Той рязко замлъкна и извърна очи. Вгледах се в него с нарастващо удивление. Ледената прецизност на речта му все още беше очевидна както винаги, но нямаше съмнение в изражението, изписано на лицето му. По своя косвен и смирен начин Франсис Рейно молеше за помощ.

Дори не мога да си представя колко трудно му е било да помоли. След всичко, случило се тук, да признае пред себе си, че се нуждае от някого – особено от човек като мен...

Светът на Рейно е черно-бял. Той смята, че това улеснява нещата. Всъщност черно-бялото мислене само сковава сърцата, налага предразсъдъци и прави хората слепи за вредите, които причиняват. И ако се появи предизвикателство пред начина, по който такива хора възприемат света, тогава, когато черно-бялото мислене най-сетне се разложи на милион нюанси на сивото, хора като Рейно продължават да се мъчат, опитват се да се вкопчат като удавник за сламка.

– Извинете, но какво можете да направите вие? – каза той. – Забравете, че ви помолих.

– Разбира се, че ще ви помогна, ако мога, но при едно условие – усмихнах се.

Той ме изгледа мрачно и попита:

– Какво е то?

– Моля ви, изяжте тази праскова.

Понеделник, 16 август

Сутринта намина Люк. Рейно му казал, че сме там. Свари ни да закусваме – праскови и горещ шоколад, сервирани в разнородните съдове на Арманд: стар порцелан, прозрачен като кожа, нащърбен по позлатените ръбове и ръчно боядисан в традиционния стил за Су Тан – малкия правоъгълник на Жер, откъснат от всичко останало от река Тан, преди да се влее в по-голямата Гарона. Върху купичката на Анук имаше нарисуван заек, а върху тази на Розет – люпило пиленца. На моята имаше цветя и име – Силви-Ан, – изписано с вълнист шрифт.

Роднина може би? Купичката изглеждаше стара. Сестра, братовчедка, дъщеря, леля. Чудех се какво ли би било да имам купа с моето собствено име на нея, подарена от майка ми или наследена от баба ми. Но кое име щеше да бъде, Арманд? Кое от многото ми имена?