Джоан Харис - Праскови за кюрето

– Ние ще отидем утре – обещах на Анук. – Може би днес е била заета.

Довършихме вечерята мълчаливо. Анук и Розет си легнаха. Аз останах сама на чаша червено вино и се зачудих какво ли прави сега Рейно. Представих си го в малката му къща да съзерцава последните мигове на залеза и да слуша звъна на църковните камбани, докато съперникът му води службата. А после, понеже бях неспокойна, отворих вратата и излязох.

Миришеше на прах и праскови. Щурчета пееха в живия плет от розмарин. В тази част на града няма улично осветление, но небето никога не притъмняваше докрай и ми показваше пътя през моста в Ланскене.

Под мен Ле Маро живваше. Изпод затворените капаци на прозорците се процеждаше светлина, хора се разхождаха по улиците, аромат на тамян и готвено долиташе от отворена кухненска врата. Всичко изглеждаше толкова различно от преди няколко часа: мъчителната, категорична жега, жените с хиджаб, наметнали абая върху ежедневните си дрехи, брадатите мъже с белите им роби, предпазливата, бдителна тишина. Сега се чуваха гласове, смях, празнични звуци. Дните по време на Рамазан са дълги. В края на деня обикновеното ястие се превръща в угощение, а чашата вода – в благословия. Разказват се приказки, играят се игри. Децата остават будни до късно вечерта.

Малко момиче с жълта туника притича през булеварда, размахвайки дълга пръчка. Тя издаваше рязък, бръмчащ звук и аз разпознах местната игра: децата връзват с конец голям летящ бръмбар за пръчка, за да се получи импровизирана дрънкалка.

Някой се провикна на арабски. Детето запротестира. Появи се момиче, облечено в тъмносин кафтан. Детето остави пръчката отстрани на пътя и последва момичето в къщата. Навлязох в Ле Маро и се отправих към реката. Мостът, който свързва Ле Маро с останалата част от Ланскене, се намира на нещо като кръстопът. Там са били работилниците за щавене на кожа, а сега – джамията. От двете страни стените на старата крепост все още бяха порутени на места като знак за евентуалните нарушители, че Ланскене брани своето.

Мостът е каменен и доста нисък, а реката разделя селото като двете половини на разрязан плод. През зимата, след дъждовете Тан толкова приижда, че под моста могат да преминат само най-плоските лодки. През есента, ако лятото е било особено горещо, реката понякога почти пресъхва и оставя пясъчни насипи, разделени тук-там от ручейчета. В момента е идеална. Идеална за плуване, идеална за лодките.

Това ме накара отново да се зачудя защо Рижия предпочете да не идва. Той прекара още четири години в Ланскене, след като с Анук си тръгнахме. Защо сега остана в Париж, след като толкова много обича провинцията? Защо предпочете да остане на Сена, когато Тан е толкова привлекателна? Знам, че той липсва на Розет – на Анук и на мен също, разбира се, но на Розет ѝ липсва по специален начин, неразбираем за нас, останалите. Разбира се, тя си има Бам – чието присъствие, в отсъствието на Рижия, става по-очевидно от обикновено: седи на столче до Анук, а опашката му е като искрящ въпросителен знак на жълтата светлина от лампата.

Рижия, защо не дойде?

Рижия не харесва модерната техника, но успях да го убедя да носи – ако не да използва – мобилен телефон. Опитах да му звънна, но както очаквах, телефонът беше изключен. Изпратих съобщение:

Пристигнахме благополучно. Отседнахме в къщата на Арманд. Всичко е наред, с изключение на някои промени. Може да се наложи да останем още няколко дни. Липсваш ни.

Изпращането на съобщение вкъщи ме накара да почувствам Рижия още по-далечен. Вкъщи. Това ли е домът Ми сега? Огледах Ланскене: светлинките, кривите улички, камбанарията на църквата, бяла в полумрака. От другата страна на моста беше по-тъмната половина: улиците, осветени единствено от лампите в къщите, замъгленият шип на минарето с полумесец на върха, сякаш предизвикателство към камбанарията на църквата, издигната като юмрук насред площада.

Известно време си мислех, че това е моят дом, че може и да остана в Ланскене. Дори сега думата дом все още извиква в мислите ми малкото магазинче, стаите над него, стаята на Анук на тавана със страничното прозорче. Чувствам се раздвоена като никога досега: част от мен принадлежи на Рижия, другата е тук, в Ланскене. Може би защото самото село е разделено на два свята: единият нов и мултикултурен, другият – толкова консервативен, колкото само селска Франция може да бъде, и аз разбирам всичко това много добре...