Джоан Харис - Праскови за кюрето

Разбира се, вие сте прав. Гордостта е моят грях. Но знам, че отец Анри Льометър ще унищожи "Сен Жером", и не мога просто да гледам безучастно. Този човек използва компютърни презентации по време на проповедите си, за бога, и е заменил селския органист с Люси Льовалоа, която свири на китара. Резултатът несъмнено е популярност – никога не с имало толкова много хора от съседните села, – но се чудя какво бихте казали вие, отче, който бяхте толкова строг.

Епископът смята, че днес богослужението трябва да бъде по-скоро забавно, отколкото строго. Трябва да привлечем младите, твърди – самият той е на трийсет и осем, седем години по–млад от мен, и носи маратонки "Найк" под расото си. Отец Анри Льометър е негово протеже и затова, разбира се, винаги е прав. Следователно епископът одобрява намеренията на отец Анри да модернизира "Сен Жером", а също и плановете му да замени старите дъбови църковни пейки с нещо "по-подходящо". Предполагам, че според него дъбът не отива на "Пауър Пойнт".

Но макар да тъгувам заради загубата, аз съм от малцината. Каро Клермон от години се оплаква от тези пейки – били тесни и твърди (самата Каро не е нито едно от двете). И, разбира се, ако те бъдат махнати, съпругът ѝ Жорж ще ги получи, възстанови и в крайна сметка ще ги продаде на абсурдно надути цени в Бордо на богати туристи, които искат да обзаведат вилите си с нещо приятно автентично.

Трудно е да не се ядосваш, отче. Дадох живота си на Ланскене. А всичко да бъде разграбено... и то по каква причина...

Всичко опира до разрушения магазин. До опожарения магазин за шоколад. Какво му има на това място, че привлича само беди? Първо Виан Роше, после – сестрата на Бенчарки. Сега дори унищожено и празно, магазинчето, изглежда, се опитва да предизвика моето падение. Епископът е сигурен, така твърди, че нищо не ме свързва с пожара. Лицемер. Забелязвате ли как не казва, че вярва в моята невинност. Заявява много отговорно, че каквито и да са резултатите от разследването, позицията ми тук е компрометирана. Може би ще отида в друга енория, после не се знае какво...

По дяволите снизхождението му! Няма да си тръгна тихомълком. Отказвам да повярвам, че след всичко, което съм направил за тази общност, никой тук не ми вярва. Трябва да има нещо, което мога да направя. Жест, с който да си спечеля малко доброжелателност сред моите хора и сред тези в Ле Маро. Опитах се да говоря с тях, не помогна, но може би някое действие ще подпомогне каузата ми.

Затова тази сутрин реших да се върна на площада пред "Сен Жером" и да направя каквото мога, за да се реванширам. Конструкцията на магазина е здрава – нужно е просто основно почистване, да се сменят няколко керемиди на покрива, подмяна на дървения и мазилка, няколко ръце боя и ще стане като нов. Или поне така си мислех; освен това вярвах, че ако другите ме видят да помагам, някои от тях ще се включат.

Четири часа по-късно всичко ме болеше, а никой дори не ме заговори. Пекарната на Поату е отсреща, "Кафе де Маро" – надолу по пътя, а никой не се сети да ми донесе дори нещо за пиене в тази смазваща жега. Започнах да разбирам, отче, че това е моето изкупление – не за пожара, а за арогантността ми да повярвам, че мога да спечеля обратно паството си, като покажа смирение.

Следобед пекарната затвори, бялналият се под слънцето площад притихна. Единствено камбанарията на "Сен Жером" предлагаше убежище от слънцето и докато влачех парчета овъглени останки от вътрешността на магазина към тротоара, поспрях в сянката ѝ, после си пийнах от фонтана.

– Какво правите? – попита нечий глас.

Изправих се. Мили боже! От всички хора, които предпочитах да не виждам... Момчето на Клермон не е лошо, разбира се, но ще каже на майка си, а аз предпочитах да ме види заобиколен от приятелски настроени доброволци, докато чистя къщата на Бенчарки, вместо изтощен, мръсен и измъчен, обграден единствено от изгоряла дървесина.

– Нищо особено – усмихнах му се аз. – Помислих си, че можем да проявим солидарност. Никой не би искал майка и дете да се върнат на такова място.

Посочих обгорената входна врата и черната бъркотия зад нея.

Люк ме погледна предпазливо. Може би усмивката беше грешка.

– Добре, чувствам се неудобно – признах и се отказах от усмивката, – понеже половината село ме смята отговорен за пожара.

Половината село? Де да беше така! Вече можех да преброя хората, които ме подкрепят, на пръстите на едната си ръка.

– Аз ще помогна – заяви Люк. – Сега имам време.