Джоан Харис - Праскови за кюрето

– Какво се случи? – попитах аз.

Жолин направи физиономия.

– Спряха да идват, когато жената се нанесе. Тя носи само неприятности. Ходи със забулено лице и кара хората да се чувстват неудобно. А на жените им дай да се конкурират. Стана мода. Всички започнаха да носят покривала. Е, може би не всички, но нали знаеш. Очевидно това подлудява мъжете. Кара ги да гадаят какво има отдолу. Разпалва въображението. Разбира се, това не се понрави на Рейно. Той винаги се е придържал към миналото. Не може да се справи с мултикултурна Франция. Чу ли за шумотевицата около джамията? И след това с минарето? А после, когато тази жена отвори училището... – поклати глава Жолин. – Сигурно не е издържал. Само това мога да кажа. Няма да е за първи път.

– Колко ученици имаше там? – попитах.

– О, може би около дузина. Един бог знае на какво ги е учила. – Тя раздразнително приведе едното си рамо. – Тези бурки не искат да се смесват с нас. Смятат, че ще ги покварим с нашите разюздани нрави.

Или просто им е омръзнало да бъдат покровителствани и разбирани погрешно, помислих си, но не казах нищо.

– Има ли дъщеря? – попитах.

Жолин кимна.

– Да, горкото мъниче. Никога не си играе с нашите деца. Не говори с никого.

Погледнах през прозореца натам, където Анук и Жано използваха метлите за бой с въображаеми мечове, а Розет дюдюкаше окуражително. Тъй като отдавна живеем и пътуваме по този начин, с дъщеря ми сме срещали повече различни хора, отколкото който и да е в Ланскене. Научили сме се да виждаме отвъд пластовете, в които крием себе си. Никабът – или както Жолин грешно го нарече бурката – е само плат. И все пак в очите на хора като Жолин покривалото притежава силата да превърне една обикновена жена в обект на подозрение и страх. Дори Гийом, обикновено толкова толерантен, почти нямаше какво да каже в защита на жената от някогашния магазин за шоколад.

– Винаги вдигам шапка за поздрав, когато я срещна – обясни той. – Така ме научиха, когато бях момче. Но тя не казва дори "здравей", даже не ме поглежда. Грубо е, мадам Роше, откровено грубо. Не ме интересува кой какъв е, винаги се старая да бъда учтив. Но когато някой дори не ме поглежда...

Разбирам. Сигурно е трудно. Но аз нямам морално превъзходство, на което да се облегна. От години бягам от Мъжа в черно, тъй като виждам само страха на майка си и черното расо на една враждебна вяра. От години съм като Гийом и останалите, заслепена съм от предразсъдъците си. Едва сега виждам истината: че моят Мъж в черно е просто човек, уязвим като всеки друг. Дали Ланскене със своята Жена в черно е по–различен? И дали под своето покривало и тя като Рейно не се нуждае от помощ?

Понеделник, 16 август

Най-накрая се спускаше нощта. Небето се променяше от диненочервено към дълбоко и кадифено синьо. Тъжният повик на мюезина се понесе глухо през Ле Маро. В същото време от другата страна на реката звъннаха църковните камбани на Ланскене, които оповестяваха края на богослужението. Една дузина семейства ни бяха поканили на вечеря, в случай че искаме компания, но Розет вече беше полузаспала, а Анук отново бе залепена за своя айпод. И двете изглеждаха изтощени. Може би от свежия въздух, от смяната на обстановката, от потока приятели и посетители. Приготвих простичка вечеря от маслини, хляб, плодове и сирена със салата от листа на глухарчета, подправена с жълти латинки. Хранихме се мълчаливо и през отворения прозорец слушахме звуците на нощта: щурчета, църковни камбани, жаби, нощни птици, тиктакането на стария часовник на Арманд с ухиления му, жълт като пергамент циферблат. Забелязах, че Розет не яде, само побутва маслините в чинията си като части от сложна игра.

– Какво има, Розет? Не си ли гладна?

– Липсва ѝ Рижия – обясни Анук.

– Рур – каза Розет печално.

– Скоро ще го видим. Тук ще ти хареса – увери я Анук и я прегърна. – Погледна ме. – Жозефин не дойде. Мислех, че тя първа ще дойде да ни поздрави.

Права беше. Бях забелязала. Разбира се, кафенето е отворено цял ден, сигурно е била заета. Въпреки това можеше да намине през обедната си почивка. Може би не е искала да бъде край всички останали, край хора като Каро и Жолин, които възнамеряваха единствено да клюкарстват и да зяпат. Може би не е имала достатъчно персонал днес или е смятала да намине, след като затвори. Надявам се – от всички, които оставихме, когато заминахме, като че ли Жозефин ми липсваше най-много, Жозефин с нейните чувствени очи и стоическо неподчинение.