Джоан Харис - Праскови за кюрето

Розет издаде напевен звук.

С крайчеца на окото си видях Бам да прави кълбо във въздуха.

Бързо хванах Розет за ръка.

– Няма нищо, тръгваме си – казах. – Не е това кафенето, което търсим.

Но когато пристигнахме в "Кафе де Маро", вместо Жозефин зад бара гледаше телевизия намусено момиче на около шестнайсет години, което ме осведоми, че госпожа Боне е отишла до Бордо за стока и може да се върне доста късно.

Не била оставила съобщение. Лицето ѝ не показа нито че ме е познала, нито че е заинтригувана. Очите ѝ бяха гримирани толкова силно, че едва ги виждах, натежали от сенките и спиралата. Устните ѝ бяха лъскави като захаросан плод, а челюстта ѝ невъзмутимо се движеше около голямо парче розова дъвка.

– Аз съм Виан. А ти как се казваш?

Тя ме зяпна, все едно съм луда.

– Мари–Анж Люка – отговори намусено. – Замествам мадам Боне.

– Приятно ми е, Мари-Анж. За мен една цитронада, моля. И една оранжада за Розет.

Анук беше отишла да търси Жано Дру. Надявах се тя да има повече късмет в издирването му, отколкото аз – в това на Жозефин. Изнесох напитките ни на терасата (Мари-Анж не предложи тя да го направи), седнах под акацията и се загледах към безлюдната улица към моста за Ле Маро.

Мадам Боне? Зачудих се защо старата ми приятелка, която се бе върнала към моминското си име, бе избрала да запази "госпожа". Но Ланскене си има свое разбиране за почтителност. Жена на около трийсет и пет, която ръководи свой бизнес без помощта на мъж, не може да бъде мадмоазел. За тези хора аз винаги съм била мадам Роше.

Розет допи оранжадата си и се заигра с няколко камъчета, които беше намерила на пътя. Не ѝ трябва много, за да се забавлява – направи скришом знак с пръсти и камъчетата заблестяха тайнствено. Розет издаде нетърпелив звук и накара камъчетата да затанцуват на масата.

– Отиди да си играеш с Бам – подканих я. – Само да те виждам, ясно?

Проследих я с поглед, докато се отправяше към моста. Знаех, че може с часове да си играе там, да пуска пръчки през парапета и да ги гледа как се състезават до другия бряг или просто да наблюдава отражението на облаците, докато се носят над главата ѝ. Блещукане в горещия въздух подсказа присъствието на Бам. Изпих цитронадата и си поръчах още една.

Момченце на около осем подаде глава през вратата на кафенето. Носеше тениска с Цар Лъв, която стигаше почти до подгъва на избелелите му къси панталонки, а маратонките му издаваха, че по всяка вероятност скоро е бил в Тан. Косата му беше изсветляла от слънцето, а очите – слънчево и лятно сини. Държеше въженце, което се показа иззад вратата и на края му се появи голямо рошаво куче, явно току-що влизало в реката. Момчето и кучето се взираха в мен с нескрито любопитство. След това се втурнаха към пътя за моста: кучето бясно лаеше на каишката си, момчето хвърчеше до него и на всяка крачка предизвикваше малки експлозии от прах под мръсните си маратонки.

Мари-Анж донесе втората ми цитронада.

– Кой е това? – попитах аз.

– О, това е Пилу. Синът на мадам Боне.

– Синът ѝ ли?

– Разбира се – погледна ме тя.

– О! Не знаех – отвърнах.

Тя сви рамене, сякаш за да покаже абсолютното си безразличие и към двете ни. След това прибра празните чаши и пак се втренчи в предаването по телевизията.

Отново погледнах към момчето и кучето, които сега шляпаха в плитчините. В маранята изглеждаха позлатени – косата на момчето на слънчевата светлина и дори мърлявото куче, уловени в мрежа от диаманти.

Видях, че Розет наблюдава любопитно момчето и кучето. Тя е общително малко същество, но в Париж обикновено е сама, другите деца не си играят с нея. Отчасти защото не говори, отчасти защото ги плаши. Чух Пилу да ѝ говори от под моста, а след малко тя отиде при него и кучето и нагази във водата. Там реката беше плитка, брегът беше песъчлив и можеше да мине за малък плаж. Реших, че Розет ще е добре, и я оставих да си играе с новия си приятел, докато бавно допивах цитронадата си и мислех за старата си приятелка.

И така, мадам Боне има син. Кой беше бащата? Беше запазила името си, явно не се беше омъжила повторно. Днес тук беше само Мари-Анж, никаква следа от партньор. Разбира се, когато се преместих в Париж, изгубих връзка със старите си приятели. Ново име, нов живот, а Ланскене остана в миналото заедно с много други неща, към които си мислех, че никога няма да се върна. Рижия, който можеше да ми разкаже новостите, не си падаше по писането на писма, а ми изпращаше картички, които съдържаха една-единствена драскулка от мястото, което е посетил. Но той бе живял в Ланскене четири години и през по-голямата част от времето – в кафенето. Знам, че Рижия презира клюките, но след като знае колко близки бяхме с Жозефин, защо, за бога, не ми каза, че тя има дете?