Джоан Харис - Праскови за кюрето

Допих цитронадата си и платих. Слънцето вече прижуряше. Розет е на осем, но е дребничка за възрастта си, а Пилу може и да беше по-малък. Тръгнах надолу по моста и ми се прииска да си бях взела шапка. Децата строяха бент в песъчливите плитчини. Чувах Розет да бърбори на тайния си език – бамба-дда-бамба-дда-бам!, – а Пилу даваше нареждания, очевидно в подготовка за пиратско нападение.

–Напред! Назад! Оръдията! Бам!

– Бам! – повтори Розет.

Много добре познавах тази игра, Анук я беше играла с Жано Дру и приятелите си по улиците на Ле Маро преди осем години.

Момчето ме погледна и се ухили.

– Вие магриби ли сте? – попита.

Поклатих глава.

– Но тя говори на чужд език, нали? – отбеляза той и хвърли поглед към Розет.

– Не точно чужд – усмихнах се аз. – Не говори много, обаче разбира какво ѝ казваш. Много е умна, що се отнася до някои неща.

– Как се казва?

– Розет – осведомих го. – А ти си Пилу. Как е цялото ти име?

– Жан–Филип – ухили се отново той. – А това е кучето ми Владимир. Кажи здравей на госпожата, Влад!

Кучето излая, отръска се и изпрати пръски, които описаха дъга над малкия мост.

Розет се засмя. Хубава игра, рече тя на езика на знаците.

– Какво казва?

– Харесва те.

– Супер.

– Ти си момчето на Жозефин – продължих аз. – Аз съм Виан, стара приятелка на майка ти. Отседнали сме в Ле Маро, в старата къща на госпожа Воазен. – Замълчах. – Искам да ви поканя и двамата. И баща ти, ако иска.

– Нямам баща – сви рамене Пилу. Звучеше леко отбранително. – Е, очевидно имам, но...

– Не знаеш кой е?

– Да. Точно така – ухили се Пилу.

– И моето момиче казваше така. Другата ми малка дъщеря, Анук.

Пилу се взря в мен ококорен.

– Знам коя си – каза той. – Ти си госпожата от магазина, която е правила шоколадови бонбони!

Усмивката му стана по-широка и той подскочи въодушевено във водата.

– Мама постоянно говори за теб. На практика си известна.

– Не бих казала – засмях се.

– Все още честваме празника, който си започнала преди толкова много години. Празнуваме го на Великден, пред църквата. Има танци, търсене на великденски яйца и изработване на шоколадови скулптури и всякакви други неща.

– Наистина ли? – попитах.

– Страхотно е.

Спомних си своя празник на шоколада: витрината, ръчно нарисуваната табела, Анук на шест години, преди половин живот, която шляпаше в плитчините с жълтите си гумени ботуши и надуваше пластмасовия си тромпет, докато Жозефин танцуваше пред църквата, а Рижия стоеше наблизо с онази физиономия, наполовина навъсена, наполовина срамежлива...

Внезапно се разтревожих.

– Никога ли не е споменавала баща ти? Изобщо?

Отново тази усмивка, бляскава като слънчевата светлина, която се отразява във водата.

– Казва, че бил пират, който плавал по реката. Сега той е в открито море, пие ром от кокосова черупка и търси заровени съкровища. Мама твърди, че приличам на него, а като порасна, ще се махна оттук и ще преживея много приключения. Може би ще го срещна някъде по пътя.

Разтревожих се още повече. Прозвуча като една от историите на Рижия. Винаги съм смятала, че Жозефин има слабост към Рижия. Всъщност по едно време дори си мислех, че може би двамата ще се влюбят. Но животът умее да обърква най-съкровените ни очаквания и бъдещето, което бях планирала за всички нас, се оказа много по-различно.

Жозефин мечтаеше да се махне, а вместо това остана в Ланскене; аз си обещах никога да не се връщам в Париж, а именно в Париж се спрях. Подобно на вятъра, животът обожава да ни води на места, където най-малко сме очаквали да бъдем, постоянно да сменя посоките, да коронясва просяци, да сваля крале, любовта да избледнява до безразличие, а заклетите врагове да умират като приятели.

Никога не предизвиквай живота, казваше майка ми. Защото животът играе нечестно, сменя правилата, краде картите право от ръцете ти и понякога заличава изобразеното върху тях...

Изведнъж ми се прииска отново да гледам на картите Таро на мама. Носех ги със себе си, разбира се, но отдавна не бях отваряла кутията от сандалово дърво. Страхувам се, че съм забравила как се прави... или може би не се страхувам от това.

В къщата на Арманд, където все още се долавяше нейното ухание – на лавандулата, която държеше между бельото, на черешите в бутилките с коняк, които дори сега бяха наредени по рафтовете на малкото килерче, – най-накрая отворих кутията на майка си. Тя миришеше на нея, точно както къщата на Арманд миришеше на Арманд, сякаш след смъртта си мама се бе смалила до тесте карти, но гласът ѝ беше по-силен от всякога.