Джоан Харис - Праскови за кюрето

В онези дни нашата общност от магриби наброяваше само три или четири семейства и всички живееха на една улица, която някои от селяните (непознаващи географията) наричаха булевард "Пти Багдад". Не че някой от новодошлите някога е виждал Багдад – повечето бяха второ или трето поколение имигранти, чиито родители бяха дошли във Франция да търсят по-добър живот. Облеклото им беше пъстро и разнообразно: от типичните за Мароко джелаби и кафтани, до качулатите бурнуси на арабите и берберите и съвременните европейски дрехи, обикновено съчетани с някаква шапка – молитвено кепе и дори фес – в зависимост от произхода им.

Разбира се, всички бяха мюсюлмани, говореха на арабски и берберски помежду си, ходеха в голямата джамия в Бордо и постеха по време на Рамазан. Гледаха на един от мъжете като на свой водач и имам – Мохамед Махджуби, вдовец на седемдесет години, който живееше с най-големия си син Саид, съпругата му, майка ѝ и двете им дъщери тийнейджърки Соня и Алиса.

Мохамед Махджуби беше обикновен човек с дълга бяла брада и дяволити очи, когото често можеш да видиш да седи на верандата си на брега на Тан, да чете, да яде осолени сливи и да плюе костилките в реката. Синът му Саид ръководеше малка спортна зала, докато снаха му въртеше домакинството и се грижеше за възрастната си майка. Внучките му обитаваха два свята – носеха джинси и туники с дълги ръкави на училище, но по-традиционни дрехи вкъщи, а дългите им коси бяха прибрани под цветни забрадки.

В онези далечни дни мястото бликаше от цветове: на пазара, в магазините, по витрините с храна и топове коприна. Булевард "Де Маро" имаше внушително име, но всъщност беше малък път с едно платно през бедния квартал на Ланскене, калдъръмът и паветата му бяха ограбени от поколения цигани и улицата беше занемарена от общинските съветници, сметнали, че е по-добре бюджетът им да обслужва нашата общност.

Магрибите, изглежда, нямаха нищо против. Много от тях идваха от други бедняшки квартали и наполовина изоставени апартаменти. Караха очукани стари коли без спирачки или застраховка и не се интересуваха от състоянието на пътищата. В началото младежите им се смесиха с нашите: момчетата играеха футбол на пазарния площад, момичетата се сприятеляваха с нашите в училище. Част от възрастните им жени се научиха да играят петанк – станаха обезпокоително добри на него и няколко пъти победиха нашите редовни играчи. Не бяха същинска част от Ланскене, но не бяха и външни хора, затова много от нас смятаха, че те донесоха нещо в селото ни – полъх от далечни места, аромат на чужди култури, привкус на екзотика, – което липсваше в другите стари крепости по Гарона и Тан.

Някои си останаха предпазливи към чужденците – например Луи Ашрон, – но повечето от нас се радваха, че Ле Маро придобива нов живот. Жорж Клермон беше сред най-доволните: съветът, който субсидираше проекта за благоустройство, му плащаше добре, но той спечели още повече, като оряза всичко възможно – новодошлите така и не забелязаха, че използва чам вместо дъб или че маже стените с три ръце вар, а не с пет. Съпругата му Каро щастливо прие допълнителния доход и се направи, че не забелязва потресаващото състояние на пътя. И магрибите първоначално бяха приятелски настроени: спомням си как Жозефин Муска носеше купища сладкиши от магазинчето в края на булеварда – собственикът му беше Медхи ал-Джерба, роден и отгледан в стара Марсилия, със силен южняшки акцент, – за да ги предлага на постоянните клиенти на кафенето си. Спомням си и как тя се опита да им се отплати, като им подари няколко дузини бутилки вино, и как оклюма, когато разбра, че никой от новодошлите не близва алкохол. (По-късно установихме, че това не е съвсем вярно; Медхи ал-Джерба си пийва от време на време, но само с медицинска цел, а един-двама от по-младите мъже се промъкваха в "Кафе де Маро", когато си мислеха, че роднините им не ги виждат.) Затова вместо вино Жозефин им занесе саксии с мушкато, които да сложат на первазите на прозорците си, така че през цялото лято улиците на Ле Маро имаха алени акценти. Спомням си футболните мачове между нашите момчета и магрибите и как понякога бащите идваха да гледат, всеки от своята страна на площада, а след това, когато приключеше мачът, се здрависваха тържествено. Спомням си дори как Каро Клермон свикваше сутрешни събирания на кафе за майките и техните деца в името на entente cordiale [3] Сърдечно разбирателство (фр.). – Бел. прев. , сякаш беше социален работник от Париж, а не дребничка домакиня от провинцията...