Джоан Харис - Праскови за кюрето

Децата седнаха и зачакаха отстрани на мраморния улей, който сега беше подходящо засаден с редичка от спретнат френски невен. Усещам намесата на Каролин Клермон, дъщерята на Арманд – поне по кръв. Забелязах нещо под невена, някакъв плевел. Наклоних се да го изскубна и разпознах дръзкото стебло на морковче да се подава от земята. Усмихнах се и го оставих. На Арманд и това щеше да ѝ хареса.

Виан Роше привърши с гроба и се изправи.

– Сега може би ще ми кажете – рече тя. – Какво точно се случва?

– Разбира се, госпожице Роше – въздъхнах.

Поведох ги към Ле Маро.

Неделя, 15 август

За да разберете, трябва наистина да видите сами за какво говоря. Ле Маро е бедняшкият квартал на Ланскене, ако изобщо може да има такова градско нещо в село с население от не повече от четиристотин човека. Някога там се намираха работилниците за щавене на кожа, които бяха главният източник на приходи в Ланскене, а всички постройки по брега на реката бяха свързани с това производство.

Работилниците за щавене на кожа вонят и замърсяват, затова Ле Маро от край време си беше откъснато място, надолу по реката, далеч от селото, със своя атмосфера на зловоние, мръсотия и бедност. Но това е било преди сто години. Сега, разбира се, повечето от работилниците и къщите от тухли и дърво са превърнати в магазинчета и евтини жилища. Река Тан отново е чиста и децата идват тук, за да газят във водата и да си играят на местата, където някога жените са търкали кожи по големите плоски камъни, вдлъбнати от десетилетия изтощителен труд.

Тук речните плъхове (политическата коректност вече не позволява да ги наричаме цигани) обичат да връзват лодките си и да палят огньове по брега, да правят палачинки на плоча и да свирят на китара, да пеят, да танцуват, да продават евтини дрънкулки на децата ни и да рисуват ръцете им с къна за ужас на родителите им и на Жолин Дру, която ръководи селското училище.

Поне така беше някога. Сега децата странят от това място, повечето селяни също. Дори речните плъхове не припарват – не съм виждал да пристига лодка, откакто Рижия си тръгна преди четири години. Сега над Ле Маро цари различна атмосфера – носи се мирис на подправки и на пушек, звуците на чужда страна...

Не ме разбирайте погрешно. Не е вярно, че не харесвам чужденци. Някои хора в Ланскене са такива, но аз не съм от тях. Не се поколебах да приветствам първите няколко имигрантски семейства – всички онези тунизийци, алжирци, мароканци, пие ноар [1] Букв. "черни стъпала крака". Название на френски граждани, живели във френски Алжир преди независимостта. – Бел. прев , наричани събирателно магриби [2] Магриб е арабското название на Мароко. Поради централното разположение на страната нерядко цялата област, състояща се от Тунис (донякъде Либия), Алжир, Мароко, Мавритания, се нарича Магриб. —Бел. прев. , – когато се преместиха тук от Ажен с пълното съзнание, че в село като нашето, където хората си имат установени навици и са откъснати от случващото се в големите градове, жителите вероятно ще се съпротивляват на пристигането на група хора, толкова различни от самите тях.

Първите дойдоха от Марсилия или Тулуза, от предградията на градове с такава престъпност, че бяха избягали заедно със семействата си на по-спокойни места, в Бордо, Ажен, Нерак и оттам – най-накрая в Ле Маро, който общината искаше да благоустрои и където Жорж Клермон, нашият местен строител, беше извънредно щастлив да ги приеме.

Това беше преди почти осем години. Виан Роше вече беше заминала. Рижия все още беше тук. Работеше по лодката, която един ден щеше да се превърне в негов дом, живееше в "Кафе де Маро", за което плащаше, като поработваше от време на време – предимно за Жорж Клермон, който тутакси познаваше добрия дърводелец и с удоволствие плащаше по-малко от минималната надница на работник, който никога не се оплаква, винаги приема пари в брой и се справя с всякакви хора.

Тогава Ле Маро беше много различен. Здравето и безопасността все още не бяха подлудили нашите общински съветници, а изоставените къщи бързо и евтино можеха да се превърнат в домове и магазини. В квартала вече имаше магазин за платове и още един за манго, леща и гулия. Имаше кафене – никакъв алкохол, само ментов чай, и стъклени наргилета с киф, ароматната смес от тютюн и марихуана, популярна в Мароко. Всяка седмица имаше пазар, на който се продаваха странни и екзотични плодове и зеленчуци, докарани от пристанището в Марсилия, и малка пекарна, в която предлагаха питки и палачинки, сладки млечни рулца, медени сладкиши и банички с бадемов пълнеж.