Джоан Харис - Праскови за кюрето

Разбира се, не беше същото дете. Почти веднага го осъзнах. Като за начало, това е червенокосо, а другото е тъмно. Освен това, като се взрях по-внимателно, видях, че Виан Роше всъщност се е променила – има бръчици около очите и изражението на лицето ѝ е станало предпазливо, сякаш изминалите осем години са я научили да не се доверява или може би просто очакваше неприятности.

Опитах да се усмихна, макар да съм наясно, че не притежавам бог знае какъв чар. Нямам непринудените маниери на отец Анри Льометър, свещеника от Тулуза, който сега обслужва съседните енории на Флориан, Шанси и Пон льо Саол. Държанието ми е описано (от Каро Клермон пред другите) като сухо. Не се мъча да заблудя паството си, нито с ласкателства да ги подмамя към покорство. Вместо това се старая да бъда искрен, а така не печеля признателността на Каро и доверените ѝ приятели, понеже те предпочитат свещеник, който изпълнява обществени функции, гука над бебета и си разпуска косата на църковни празници.

Виан Роше изви вежда. Може би се усмихвах малко насила. Разбира се, предвид обстоятелствата, това се очакваше.

– Съжалявам, не...

Заради расото е. Предполагам, че никога не ме е виждала без него. Винаги съм смятал, че има нещо успокояващо в традиционните черни църковни одежди – явен знак за авторитет. Но напоследък просто нося якичката с обикновена черна риза. Не съм стигнал дотам да съм с джинси, както често прави отец Анри Льометър, но Каро Клермон ясно заяви, че носенето на расо (освен по време на религиозните ритуали) вече не е съвсем уместно във времената на напредък и просветление. Епископът се вслушва в Каро Клермон и в светлината на скорошните събития разбрах, че си струва да играеш играта.

Усетих как Виан ме огледа – любопитно, но не грубо. Очаквах да отбележи, че съм се променил. Вместо това тя се усмихна – този път истински – и леко ме целуна по бузата.

– Надявам се да не е неуместно – каза палаво.

– Дори и да беше, съмнявам се, че щяхте да се притесните.

Тя се засмя на думите ми и очите ѝ светнаха. Детето до нея нададе радостен възглас и наду пластмасовия си тромпет.

– Това е моята малка Розет – поясни Виан. – И сигурно помните Анук.

– Разбира се.

Как не съм я забелязал? Тъмнокосо момиче на около петнайсет, което разговаря с момчето на Дру. Тя изпъква, без да го цели, с избелелите си джинси и жълтата фланелка, с прашните си крака, обути в сандали, и с привързаната си с връв коса, докато момичетата от селото я подминават, празнично издокарани, и я поглеждат презрително...

– Прилича на вас.

– О, боже! – усмихна се Виан.

– Казах го като комплимент.

Тя отново се засмя на моята непохватност. Така и не успях да разбера какво точно я развеселява. Виан Роше е от хората, които, изглежда, се смеят на всичко – сякаш животът е някаква несекваща шега и хората са безкрайно чаровни и добри, а не предимно глупави и безчувствени, та дори направо пагубни.

– Какво ви води насам? – попитах сърдечно.

– Нищо специално. Просто наминавам – сви рамене тя.

– О! – Значи не е чула. Или може би е, но си играе с мен. Разделихме се в неясни отношения и навярно тя все още се сърди. Може би в крайна сметка си го заслужавам. Тя има право да ме презира.

– Къде сте отседнали?

– Не съм сигурна дали изобщо ще остана. – Погледна ме и отново усетих опипващите ѝ като пръсти очи по лицето си. – Изглеждате добре.

– Вие сте си все същата.

С това закачките приключиха. Реших, че тя няма представа как стоят нещата и че пристигането ѝ – точно днес – е просто съвпадение. Много добре, казах си. Може би е по-хубаво така да си остане. Какво би могла да направи тя, една жена, сама, в навечерието на война?

– Магазинчето за шоколад още ли съществува?

Въпросът, от който се боях.

– Разбира се, че е там.

Погледнах настрани.

– Наистина ли? Кой го управлява?

– Някакъв чужденец.

Тя се засмя.

– Чужденец от Пон льо Саол?

Винаги се е шегувала със затвореността на нашите общности. Всички околни села са яростно независими. Някога са били бастид, крепостни градчета в мрежа от малки доминиони, и дори сега са подозрителни към непознати.

– Сигурно ще искате да отседнете някъде – казах, отбягвайки въпроса. – В Ажен има хубави хотели. Или може да отидете с колата до Монтобан...

– Нямаме кола. Хванахме такси.

– О!

Празникът наближаваше своя край. Виждах последната колесница, украсена от горе до долу с цветя, да се клатушка надолу по главната улица като пиян епископ със скъпи дрехи.