Джоан Харис - sineokomomche

Разбира се, тук е и Albertine . Определено не е като останалите, постингите й звучат изповедно, което намирам за доста обещаващо, намек за опасност, мрачен обертон, стил, вероятно сходен на моя. Освен това тя живее тук, в селото, на десетина пресечки от мен… Съвпадение ли е?

Не съвсем. Естествено, наблюдавам я. Особено след смъртта на брат ми. Не озлобено, а любопитно, дори донякъде завистливо. Изглежда толкова овладяна. Толкова спокойна. Така безопасно сгушена в пашкула на своя малък свят, така нехайна спрямо случващото се. Постингите й онлайн са толкова съкровени, така оголени и чудато наивни, че никога не бихте я причислили към нас, злодей сред злодеи. Пръстите й танцуват по клавишите на пианото като малки дервиши. Помня ги, а също нежния й глас и името й, ухаещо на рози.

Поетът Рилке е убит от роза. Толкова Sturm und Drang от негова страна! Едничка драскотина от заразен бодил, дар, който не спира да дарява. Мен лично не ме привлича. Повече се родея с орхидеите, подмолните представители на растителния свят, които при всяка възможност се присламчват към живота неусетно и пагубно. Розите са толкова обикновени с техните противни вихри от розово като на дъвка, с интригантския им аромат, с неприятните им листа, с подлите им бодилчета, които те пронизват в сърцето…

О, Роза, болна си ти…

Но нима не важи за всички нас?

Разглеждате уебдневника на sineokomomche .

Публикувано в: 23:30, понеделник, 28 януари

Достъп: ограничен

Настроение: умозрително

Слуша: „Рейдиохед“: „Тръпки“

Наричайте ме С. М. Всички ми викат така. Само в полицията и в банката използват истинското ми име. На четирийсет и две години съм, висок съм метър и седемдесет, имам провиснала сиво-кафява коса, сини очи и откакто се помня, живея тук, в Малбри.

Малбри, така се произнася. Самата дума мирише гадно. Аз обаче съм необичайно чувствителен към думите, към тяхното звучене и към отзвука им. Затова вече нямам акцент и преодолях детинското си заекване. Тук, в Малбри, повечето хора прекалено натъртват гласните и изговарят тромаво гърлените съгласни, поради което всяка дума звучи мърляво. Ще го чуете навсякъде — момичета с опънати назад коси, които крещят „здрааастиии“ във всички нюанси на синтетично ягодоворозово. Момчетата не са толкова изразителни и когато минавам покрай тях, ме наричат „перко“ и „загубеняк“ полугласно и някак заваляно, а в гласовете им долавям тиролска бирена звучност и мирис на пот от съблекалните. В повечето случаи изобщо не ги чувам. Животът ми е несекващ саундтрак благодарение на моя айпод, на който съм качил повече от двайсет хиляди парчета и четирийсет и две плейлисти, по една за всяка година от живота ми, всяка със своя конкретна тема…

Перко. Казват ми го, понеже си мислят, че ще ме заболи. Явно в техния свят няма по-зла участ от това да ти лепнат етикета перко. За мен е точно обратното. Най-лошото несъмнено е да си като тях, да се ожениш млад, да си на помощи за безработни, да се научиш да пиеш бира и да пушиш евтини цигари, да имаш деца, обречени да бъдат досущ като родителите си, понеже ако тези хора ги бива в нещо, то е да се възпроизвеждат — не живеят дълго, но, боже, как се множат — така че щом нежеланието да бъда каквото и да било от тези неща ме прави перко в техните очи…

Честно казано, аз съм съвсем обикновен. Чувал съм, че най-хубавото у мен са очите, макар че студеният им цвят не допада на всички. Едва ли ще забележите нещо от останалото. Аз съм удобно незабележим. Не говоря много, правя го само когато е крайно необходимо. Така се оцелява тук, така съхранявам непокътнато личното си пространство. Понеже градчето Малбри е едно от онези места, където тайните, клюките и слуховете са в изобилие и аз трябва да полагам специално старание да не се разголя неблагоприятно.

Не че мястото е толкова ужасно. Всъщност старото село, наричано Селото, е доста хубаво с разкривените си каменни къщурки, типични за Йорк, с църквата и с редицата магазинчета. Тук рядко се случват неприятности, освен може би в събота вечер, когато хлапетата висят пред църквата, докато родителите им са в кръчмата по-надолу по улицата, купуват си чипс от магазинчето за китайска храна и пъхат опаковките в живия плет.

На запад се намира така наречената от мама Улица на милионерите — широка улица с големи каменни къщи, скрити от пътя зад дървета. Високи комини, спортни автомобили, порти, командвани с дистанционни. След това е прогимназията „Сейнт Осуалдс“ с триметровия си зид и портата с герб. На изток са тухлените тераси на Червения град, където е родена майка ми, а на запад е Белият град, потънал в лигуструм и опасан със застлани с чакъл алеи. Тук не е толкова изтънчено буржоазно като в Селото, но аз съм се научил да избягвам опасните зони. Тук е и нашата къща, в края на големия комплекс. Квадрат от трева, цветна леха, жив плет откъм съседите. В тази къща съм роден и оттогава почти нищо не се е променило.