Шарлейн Харис: Мъртви на прага

Знаех, че брат ми ще се превърне в пума, още преди това да се случи. Докато шофирах към Хотшот — затънтеното селце, разположено край един кръстопът насред нищото — Джейсън седеше до мен, мълчаливо загледан в залязващото слънце. Носеше най-старите си дрехи, а в краката му лежеше найлонова торбичка от „Уолмарт“ с принадлежности от първа необходимост — чисто бельо и четка за зъби. Сгушен в дебелото си камуфлажно яке, с вперен пред себе си поглед и напрегнато изражение на лицето, брат ми полагаше огромни усилия да прикрие страха и вълнението си.

— Взе ли мобилния си телефон? — попитах аз за втори или трети път, но вместо да ми се тросне, той просто кимна. До залез-слънце оставаха още няколко часа, но в края на януари мракът се спускаше рано.

Тази нощ предстоеше първото пълнолуние за новата година.

Когато спрях колата, Джейсън се обърна към мен и ме погледна. Промяната в очите му се забелязваше дори в сумрака на купето. Имаха друга форма и вече не бяха сини като моите, а жълтеникави.

— Нещо странно става с лицето ми — измърмори той. Явно все още не осъзнаваше какво му предстоеше.

Над тихия и спокоен Хотшот се спускаше мрак. Леден вятър брулеше голите поля, а боровете и дъбовете потръпваха от студените му милувки. Пред една от малките селски къщи — прясно боядисана, за разлика от останалите, — стоеше човек. Прав, със затворени очи, вдигнал брадясалото си лице към тъмнеещото небе. Калвин Норис изчака Джейсън да слезе от стария ми шевролет и чак тогава се приближи към прозореца от моята страна. Свалих стъклото.

Златистозелените му очи изглеждаха все така плашещо различни, както и при последната ни среща, а всичко останало у него — все така безлично. Калвин Норис, нисък и набит здравеняк с посивяла коса, по нищо не се отличаваше от стотиците мъже, които ежедневно минаваха през „Мерлот“, като изключим очите.

— Ще се погрижа добре за него, не се тревожи — каза Калвин. Зад него стоеше Джейсън, с гръб към мен. Въздухът около тялото му сякаш вибрираше.

Животът на Джейсън вече никога нямаше да е същият, но аз нямах причина да обвинявам Калвин за случилото се. В крайна сметка не той беше ухапал брат ми. За разлика от Джейсън Калвин беше такъв по рождение — свръхсъщество с двойствена природа, което по пълнолуние се превръщаше в пума.

— Благодаря ти — смотолевих аз пряко сили.

— Утре сутрин ще го закарам у тях.

— Доведи го вкъщи, ако обичаш. Пикапът му е в моя двор.

— Добре. Лека нощ. — Той отново вдигна лице нагоре, към вятъра. Усетих невидимото присъствие на другите пуми от Хотшот, скрити зад прозорците и вратите на домовете си. С нетърпение чакаха да си тръгна.

Така и направих.

Джейсън почука на вратата ми в седем сутринта в ръката си стискаше найлоновата торбичка, но всичко в нея си стоеше непокътнато. С насинено лице и изподрани ръце, той просто стоеше на прага и ме гледаше. Не обели и дума, когато го попитах как се чувства. Мина покрай мен, прекоси всекидневната и хлопна вратата на банята зад гърба си. Миг по-късно се чу звук от течаща вода и аз уморено въздъхнах. През цялата нощ почти не мигнах от тревога, макар че се прибрах капнала от работа в два сутринта.

Докато Джейсън се къпеше, аз му приготвих бъркани яйца с бекон. Той се настани на старата ми кухненска маса с радостното изражение на човек, готов да започне деня си с нещо познато и приятно. Но още щом сведе поглед към чинията си, скочи на крака, хукна обратно към банята и хлопна вратата с крак. Чух го да повръща. Отново. И отново.