Шарлейн Харис - Мъртви на прага

Приближих се до вратата, но не посмях да вляза и се върнах в кухнята, за да изхвърля храната от чинията му. Грехота е, знам, но просто не можех да сложа и залък в устата си.

— Кафе? — успя да промълви Джейсън, когато излезе от банята. Изглеждаше позеленял и пристъпваше така, сякаш всичко го болеше.

— Добре ли си? — попитах, макар че не очаквах отговор. Налях му голяма чаша кафе.

— Да — отвърна той след дълга пауза. — Това беше най-невероятното събитие в целия ми живот.

За миг си помислих, че има предвид повръщането в банята ми, но това със сигурност не беше ново събитие за Джейсън. Доста алкохол мина през тийнейджърското му гърло, докато проумее, че прегръщането на тоалетни чинии рано сутрин не е нито повод за гордост, нито признак за мъжество.

— Трансформацията… — колебливо казах аз.

Той кимна, обви чашата си с длани и вдъхна парата, която се виеше над горещата черна течност. После ме погледна право в очите. Неговите вече не жълтееха и нямаха странна форма.

— Удивително преживяване. Но тъй като съм ухапан, а не роден такъв, аз никога няма да стана истинска пума като другите.

В гласа му се долавяше завист.

— Но въпреки това беше прекрасно — продължи той. — Буквално усещаш магията в себе си, костите ти започват да се движат, да се приспособяват към новата ти същност, зрението се променя. Внезапно се озоваваш съвсем близо до земята и добиваш коренно различна походка. А колкото до тичането… господи, тичах като вятър! Ловувах… — И гласът му замря.

По аз и бездруго не исках да чувам подробностите.

— Значи не е чак толкова зле, а? — попитах аз и плеснах с ръце.

— Не е чак толкова зле — съгласи се Джейсън и даже намери сили да се усмихне. — В кожата на звяра се чувстваш страхотно. Всичко е толкова просто. Но когато си върнеш човешкия облик, отново започваш да се тревожиш за какво ли не.

Успокоих се. Джейсън явно нямаше намерение да слага край на живота си, нито пък да изпада в депресия. Той щеше да продължи живота си въпреки лошия си късмет. И всичко с него щеше да е наред.

Почувствах огромно облекчение; все едно бях измъкнала твърдо камъче от обувката си или нещо остро, заседнало между зъбите ми. Дни наред — не дни, седмици — непрекъснато се тревожех за него, а сега тази тревога изчезна за секунди. Това не значеше, че новият живот на Джейсън ще е песен, поне от моя гледна точка. Ако той се оженеше за обикновено човешко момиче, децата им щяха да бъдат нормални. Но ако си вземеше за жена някоя пума от Хотшот, племенниците ми щяха да се превръщат в животни по пълнолуние. Е, това нямаше да се случи преди пубертета, така че леля им Суки щеше да има достатъчно време да свикне с тази мисъл.

Слава богу, първото пълнолуние на Джейсън се падна през уикенда и не се наложи да отсъства от работа, за да се възстановява. Само че мен ме чакаше  нощна смяна и още щом го изпратих, веднага се пъхнах в леглото направо с дрехите. Пет минути по-късно вече спях дълбоко. Явно облекчението ми действаше като приспивателно.

Събудих се в три следобед. Слънцето грееше ярко, а външният термометър показваше единайсет градуса. Сравнително топло за януари, но не толкова необичайно дори за Северна Луизиана. „След залез-слънце ще застудее — помислих си аз, — а Джейсън отново ще се трансформира. Козината му ще го пази от студа — е, сигурно няма да е много гъста, тъй като той се превръща в получовек-полукотка. Ще прекара нощта в лов заедно с други пуми, а горите около Хотшот — един от най-затънтените райони в област Ренард — за пореден път ще се превърнат в много опасно място“.

Хапнах, взех си душ, сгънах прането и започнах да се приготвям за работа, но през цялото това време в главата ми се рояха въпроси без отговор. Ако свръхсъществата срещнат човек в гората, ще го убият ли? Запазват ли част от човешкото си съзнание, докато се подвизават в животински облик? Ако се чифтосат като пантери, какво ще им се роди — котенце или бебе? Какво се случва с бременната жена пума по пълнолуние? Чудех се дали Джейсън знае отговорите на тези въпроси и дали Калвин е имал време — и желание — да поговори с него преди лова.

Но все пак се радвах, че не го затрупах с тези въпроси сутринта, когато самият той преливаше от нови впечатления. Някой ден щяхме да си поговорим за тези неща. Но не сега.

За пръв път от новогодишната нощ насам си мислех за бъдещето. Вече не възприемах символа „пълнолуние“ в календара ми като край на даден период, а просто като начин за отброяване на единици време. Докато обличах униформата си (черен панталон, бяла блуза с лодка деколте, черни маратонки „Reebok“), ми се прииска да затанцувам от радост.