Шарлейн Харис: Мъртви в Далас

Анди Белфльор беше пиян като смок. Необичайно състояние за него — повярвайте ми, познавам всички пияници в Бон Темпс. Работя в бара на Сам Мерлот от няколко години и те просто сами се мъкнат при мен. Но Анди Белфльор — местен жител и детектив от полицейската служба в градчето — се напиваше за първи път при нас. Направо изгарях от любопитство да разбера причината.

Двамата с Анди съвсем не сме приятели, откъдето и да го погледнеш, затова не можех да го попитам направо. Владеех обаче и друг способ за сдобиване с информация, та реших да го използвам. Старая се да не прибягвам до този мой недостатък — или дарба, или както там се нарича умението ми да разбирам неща, които биха могли да окажат влияние върху мен или близките ми, — но понякога любопитството надделява.

Свалих мисловната си защита и се потопих в съзнанието на детектив Белфльор. Защо ли ми трябваше?

Сутринта Анди арестувал някакъв мъж по обвинение за отвличане. Човекът завел десетгодишната си съседка в гората и я изнасилил. Момичето било в болница, а мъжът — в затвора, но нанесените щети били непоправими. Заседна ми буца на гърлото. Това престъпление разчовърка раните от собственото ми минало, а унилият Анди ми стана малко по-симпатичен.

— Анди Белфльор, дай ми ключовете си — обърнах се към него аз.

Той извърна кръглото си лице към мен, гледаше ме с празен поглед. След дълга пауза думите ми най-после проникнаха в замъгления му мозък и той измъкна тежката връзка ключове от джоба на панталона си. Забърках още един бърбън с кола и тикнах чашата под носа му.

— Аз черпя — казах и се запътих към телефона в другия край на бара, за да звънна на Порша, сестрата на Анди. Братът и сестрата Белфльор живееха в огромна, бяла, рушаща се двуетажна сграда — която преди войната трябва да е изглеждала доста внушително, — на най-красивата улица в най-хубавия квартал на Бон Темпс. Всички къщи по „Магнолия Крийк Роуд“ гледаха към парка, през който течеше реката, осеяна тук-там с декоративни пешеходни мостчета. Покрай двата й бряга се виеше асфалтиран път. На „Магнолия Крийк Роуд“ имаше и други стари къщи, но всички изглеждаха в много по-добро състояние от Бел Райв, дома на Белфльор. Къщата бе твърде голяма за доходите на адвокатката Порша и полицая Анди, а парите за поддръжката на такъв имот заедно с прилежащата му земя отдавна вече ги нямаше. Но баба им Карълайн упорито отказваше да я продават.

Порша вдигна след второто позвъняване.

— Порша, обажда се Суки Стакхаус — казах аз на висок глас, опитвайки се да надвикам глъчката в бара.

— На работа ли си?

— Да. Анди е тук. Наквасил се е до козирката. Взех му ключовете. Ще дойдеш ли да го прибереш?

— Анди е прекалил с алкохола? Не е за вярване. Разбира се, идвам след десет минути — обеща тя и затвори.

— Душичка си ти, Суки — изфъфли неочаквано Анди.

Беше пресушил чашата си. Скрих я от погледа му с надеждата да не поръчва повече.

— Благодаря, Анди — отвърнах. — И ти си симпатяга.

— Къде е… гаджето?

— Тук съм — обади се хладен глас и зад гърба на Анди изневиделица се появи Бил Комптън. Усмихнах му се над клюмналата глава на полицая.

Бил беше висок около метър и осемдесет, с кестенява коса и тъмни очи. Имаше широки рамене и мускулести ръце като на човек, вършил тежка физическа работа години наред. Беше работил във ферма заедно с баща си, а после самостоятелно, преди да замине да се сражава във войната. Гражданската война.

— Здрасти, В. Б.! — извика Мика, мъжът на Чарлси Тутън.

Бил вяло му махна за поздрав, а брат ми Джейсън каза: „Добър вечер, Вампире Бил“, с безупречна любезност. Джейсън, който не прие особено радушно Бил в тесния ни семеен кръг, беше обърнал нова страница в поведението си спрямо него. Аз обаче си имах едно наум и не му вярвах особено.

— Бил, голям симпатяга си като за кръвопиец — дълбокомислено каза Анди и се извърна с лице към Бил. Алкохолът влияеше добре на Анди; в трезво състояние категорично отказваше да приеме вампирите като пълноправни членове на американското общество.

— Благодаря — сухо отвърна Бил. — И ти не си зле като за Белфльор. — Той се наведе напред и ме целуна през бара. Устните му бяха студени, също като гласа му. Стряскащо е, но се свиква. Както и с това, че като положиш глава на гърдите му, не чуваш ударите на сърцето му. — Добър вечер, скъпа — тихо поздрави той. Плъзнах през бара чаша японска синтетична кръв, група Б отрицателна. Той я изпи на екс, облиза устни и мигновено поруменя.