Шарлейн Харис: Мъртви в Далас

— Какво прави колата на Анди отпред? — попита Холи.

Спомних си, че двамата с Анди бяха гаджета по едно време. Холи имаше великолепна кожа и къса руса коса, която се спускаше около лицето й като стръкове увехнали маргаритки. — Да не е спал там нощес?

— Не — отвърнах. — Не той.

— А кой тогава? — учуди се Холи.

— Лафайет е вътре.

— Анди е позволил на черен педал да нощува в колата му? — попита тя. Малко е цапната в устата.

— Какво му се е случило? — полюбопитства Даниел, по-умната от двете.

— Не знаем — отвърна Сам. — Полицията ще дойде всеки момент.

— Да не би да искате да кажете, че е мъртъв? — плахо предположи Даниел.

— Да — отвърнах аз. — Точно това искаме да кажем.

— Но барът трябва да отвори след час! — разтревожи се Холи и подпря ръце върху закръглените си хълбоци. — Какво ще правим сега? Ако полицията ни позволи да отворим, кой ще работи в кухнята? Клиентите ще искат да обядват.

— Ами да се подготвим тогава, за всеки случай — каза Сам. — Макар че едва ли ще успеем да отворим за обяд. — Той влезе в офиса си, за да звънне на готвачи, които да заместят убития.

Захванахме се с обичайните си задължения, сякаш Лафайет всеки момент щеше да влезе и да започне да разправя за поредното парти, на което е бил предишната вечер.

Отвън се разнесе вой на сирени и на паркинга една след друга взеха да прииждат полицейски коли.

Докато наредим столовете около масите и подготвим резервни комплекти прибори, увити в салфетки, полицаите влязоха в бара.

„Мерлот“ се намира извън пределите на града, така че случаят щеше да се поеме от окръжния шериф Бъд Диърборн. Бъд, добър приятел на баща ми. Той имаше прошарена коса, тъмнокафяви очи и физиономия като на пекинез. Веднага щом прекрачи предната врата на бара, аз забелязах, че е обут с тежки ботуши и носи широкопола шапка. Сигурно бе извикан направо от фермата му. Придружаваше го Елси Бек, единственият полицай афроамериканец в целия окръг. Елси беше толкова черен, че бялата му риза направо светеше от контраста с кожата му. Изглеждаше безупречно — костюм, вратовръзка и лъснати до блясък обувки.

Бъд и Елси… Липсваше само третият от групата. Бях готова да се обзаложа, че Майк Спенсър — приятел на шерифа, окръжен следовател при смъртни случаи и собственик на погребална агенция — е вече на паркинга и точно в този момент констатира смъртта на горкичкия Лафайет. Бъд, Елси и Майк движеха делата на целия окръг.

Пръв се обади Бъд Диърборн.

— Кой откри тялото?

— Аз.

Бъд и Елси направиха лек завой като по команда и се запътиха към мен.

— Сам, може ли да използваме офиса ти? — попита Бъд и без да чака отговор, ми кимна да ги последвам.

— Разбира се, заповядайте — хладно отвърна моят шеф. — Суки, добре ли си?

— Аха — смотолевих неубедително, но Сам, така или иначе, с нищо не можеше да ми помогне, та нямаше смисъл да си навлича неприятности. Бъд ми направи знак да седна, но аз отказах. Шерифът, естествено, избра за себе си креслото на Сам, а Елси се настани на един посетителски стол с раздърпана тапицерия.

— Кажи ни кога за последен път видя Лафайет жив — започна Бъд.

Замислих се.

— Вчера имаше почивен ден — казах. — На работа беше Антъни. Антъни Боливар.

— Този пък кой е? — сбърчи чело Елси. — Името му не ми говори нищо.

— Приятел на Бил. Минаваше през града и си търсеше работа. Имаше нужния опит. — Антъни беше работил в закусвалня по времето на Великата депресия.

— Искаш да кажеш, че готвачът на аламинутите в „Мерлот“ е вампир?

— И какво от това? — попитах. Усещах как устните ми се стягат, а веждите ми се събират, и знаех, че отстрани изглеждам ядосана. Полагах огромно усилие да не чета мислите им и да не се забърквам в тази история, но това се оказа трудна задача. Бъд Диърборн беше неутрален, но мислите на Елси светеха като фар в мрака. Точно в този момент излъчваше отвращение и страх.

В месеците преди да срещна Бил и да разбера, че той е във възторг от този мой недостатък — или дарба според него, — правех всичко възможно да убедя и себе си, и всички останали, че не мога да „чета“ мисли. Но откакто Бил ме измъкна от клетката, в която сама се бях напъхала, непрекъснато се упражнявах и експериментирах, а той не спираше да ме окуражава. Той смяташе, че съм облякла в думи всичко онова, което съм усещала години наред. Някои хора, като Елси, изпращаха постоянен сигнал — ясен и силен. Но мнозинството бяха като Бъд — излъчваха сигнали на пресекулки. Според мен това зависеше от силата на емоциите им, от яснотата на мислите им, та дори и от времето. Някои хора бяха толкова непроницаеми, че изобщо не можех да достигна до мислите им; добивах представа единствено за настроението им и толкова.