И в здрачните дебри на съня като че ли изниква картина — винаги когато съм трезвен, имам добри идеи за картини, — която, ако присвия очи, почти застава на фокус: картина на майка, обичала мъртвата си дъщеря толкова много, че я върнала в света на живите, за да се всели в тялото на друго момиче, тъжно и самотно момиче, жадуващо за любов, и тази жажда и тази любов били толкова силни, така я зовяли от тъмното, че тя дошла, закопняла да живее отново. О, да, аз знам много за този копнеж. И двете заедно — нещастното бледо момиче и изгубеното премръзнало тъмнокосо момиче — създали жена с едно тяло, две души и знание, надхвърлящо човешкото въображение…
Нощем, когато подобни неща изглеждат възможни, ми се струва съвсем вероятно тази жена все още да се разхожда по осветения от луната паваж, макар че тялото й лежи безжизнено в моргата: тя върви, все така закопняла, все така зажадняла… толкова студена… и толкова силна, че ако пожелае, може да минава през стени и врати, да прекосява безгранични пространства, за да се изправя срещу убийците си в сцени на изтънчени черни кошмари и завладяваща лудост. Тя може да разказва истории за убийства или да рисува видения за ада… но зад гнева винаги ще има копнеж и студена, отчайваща жажда. Мъртвите не прощават.
В този ход на разсъждения има някаква всепроникваща логика, както и странна езическа поетичност. Започвам да си припомням останки от класическото си образование, на което не обръщах особено внимание в училище. Да, и аз съм чел Есхил и знам откъде Фани е взела имената на котките си. И като знам това, почти започвам да вярвам… да вярвам в ангели, демони, Еринии… Евмениди.
Почти.
Все пак трябва да мисля за репутацията си.
Ръкопис от имението на Хенри Пол Честър
Януари 1881 година
Черният ангел шава нетърпеливо и аз поглеждам към небето, поръбено със синкавата катаракта на изгрева.
Време е.
Внезапна паника пробягва по болния ми гръбначен стълб. Усещам как тикът, който вече е сковал половината ми лице, отново се раздвижва — неудържимо, сякаш малко гневно създание е затворено зад очната ми ябълка и се мъчи да излезе. Последната карта от играта ни е Смърт… Знаех го от самото начало, но макар че ще изпитам облекчение от отпускането на гръдния си кош, мозъкът ми негодува срещу унищожението, глупавата материя пищи: не, не, не! Клепачът на нощта започва да се повдига и под него е Окото на Бога с прозрачния си син ирис и ужасната си насмешка.
Приказката е разказана и аз не съм Шехеразада, за да се измъкна на зазоряване, следвана от вълци по петите. Вълкът се крие зад извивката на скулата ми, в кухината на черепа ми, пробужда се…
Гладен.
Черният ангел посяга да вземе косата си. Последната ми мисъл ще бъде за Марта — моята корона от тръни, Дама купа, бучиниш и хлорал, призрачно дете и палач, магьосница и евтина уличница. Бледата светлина пада върху извитото острие: вдигни го, Коломбина, вземи живота ми, думите ми… Но ми кажи едно: обичала ли си, Шехеразада? Обичала ли си поне веднъж?
Мълчание.
Представете си как мъртво листо пада в дълбок кладенец.
Представете си го за миг.
© 1993 Джоан Харис
© 2005 Магдалена Куцарова, превод от английски
Joanne Harris
Sleep, Pale Sister, 1993
Сканиране, разпознаване и редакция: Теодора, 2008
Публикация
ИК „Прозорец“, 2005
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6316]
Последна редакция: 2010-08-14 08:14:45
Шарл Бодлер. Сплин LXXV. — Във: Шарл Бодлер. Цветя на злото/ Малки поеми в проза. С, Народна култура, 1984; превод: Кирил Кадийски. — Бел. прев.